Месец Рамадан - Ramazan ayi

МЕСЕЦ РАМАДАН - RAMAZAN AYI
http://t3.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcRoZh9MLMJC5D3i5wpS6_My3du3CuXVobPu8wj7di4jJup60zg
Месец Рамадан –свещеният месец за мюсюлманите; 
Месецът, от който започва ислямското летоброене и история; 
Месецът, през който е низпослан Свещения Коран; 
Месецът, който се явява опорна точка за един от стълбовете на Исляма – говеенето.

“Рамадан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път – да се издължи в други дни. Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни, а да завършите докрай определените дни, да възвеличите Аллах за онова, с което ви е напътил и да сте признателни.” /2:185/

Говеенето е довод за вярата на рабите във Всевишния Аллах. Говеенето е служене на Всевишния. То е израз на дълбоката и искрена любов на мюсюлманина към Неговия Създател. Говеенето изпълва човека с надежда да спечели благоволението на Аллах. Наградата за говеенето е велика, защото Всевишният го е отредил за Себе Си.

Пророкът /Аллах да го благослови и с мир да го дари/ е казал: "Аллах каза: Всяко дело на синовете на Адам е за тях самите, освен говеенето. То е за Mен и наградата за него Аз я давам." /Бухари/

Говеенето не е просто един от обредите в Исляма. То е мерило за искреността - тaйнство между Аллах и Неговия раб. Няма друга система или религия, която дава на човека такъв метод за духовно извисяване и стремеж към Него – Единствения. Пратеникът на Аллах /с.а.с./ е казал :

“Говеенето е предпазване от Огъня.”

И още : “Който говее през месец Рамадан с вяра и очакване на награда от Аллах, на него се опрощават предходните грехове.” /Муслим и Бухари/

И е казал : “От Рaмадан до Рамадан се опрощава онова, което е във времетраенето между тях, ако не са извършени големи грехове” /Муслим/

И още: “В Рая има врата “Ар-Раййан”, през нея в Съдния Ден ще влязат само говеещите. Никой друг, освен тях не ще влезе от там…” / Бухари /

Кой би допуснал да пропилее всичко това? Кой не би искал да даде всичко от себе си, за да спечели тази благодат?

Всеки би положил максимални усилия, би се отрекъл от всичко, което ще му попречи, за да получи Неговата благодат. А това, което се иска от нас е толкова малко, в сравнение с онова, което ни предлага Аллах Всевишния! От нас се иска само да се откажем от няколко незначителни земни блага и то не напълно. Говеещият трябва да изостави това, което Аллах е забранил.

Пратеникът /с.а.с./ е казал: ”Когато някой от вас говее, да не изрича непристойност и да не проявява безразсъдство.” /Муслим/

Говеенето е божествено предписание за самоуспокоение и самоконтрол, за поддържане на човешкото достойнство и свобода. Тези резултати винаги се проявяват, ако човек правдиво говее.

Пророкът /с.а.с./ е казал: “Колко говеещи има, които не притежават нищо от говеенето, освен гладуването. И колко отслужващи нощната молитва има, които не притежават нищо от нея, освен бдението нощем.”

Месец Рамадан е велик месец. През него е низпослан Коранът - за напътствие на хората с ясни знаци от напътствието и разграничението и като изцеление за вярващите.

Пророкът /с.а.с./ е казал: “При вас дойде Рамадан, благословен месец. Аллах, Всемогъщ е Той и Превелик, предписа за вас като задължение говеенето през този месец. Разтварят се тогава дверите на небето и се затварят дверите на Ада, и се слагат окови на сатаните – непокорници. На Аллах тогава принадлежи нощ (нощта Кадр) , по-добра от хиляда месеца. Онзи, който не се възползва от нейното благо, той се е лишил.”/ Нисаи /

Нека се възползваме от този месец - благодат от Всевишния Аллах. Да отворим душите и сърцата си за Него - Той иска толкова малко от нас: "Човек изоставя страстите си и храната заради Мен." / Муслим /

Говеенето е едно от проявленията на единство на ислямската общност. То е символ на нейната солидарност и взаимопомощ – заговяване в едно и също време, разговяване в едно и също време, няма разлика между богат и беден, водач и воден. Единствените критерии са богобоязливостта и отдадеността на Всевешния Аллах.

Mолитвата НАМАЗ

НАМАЗЪТ - NAMAZ
http://t1.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcQ0cGtz5lq8VBG_orh-t7sHBYTzzrueYJpcDT4S6BPyRXOd34Uv

Слава на Аллах Господаря на световете. Той е сътворил човека и го е прославил като му е възложил да извършва ибадет. Всевишният Аллах е повелил:
"О, хора, служете на своя Господ, който е сътворил вас и онези преди вас, за да се предпазите." (2:21)

Саляту селям (Мир и благосолов) на последния пророк и пратеник. Аллах е благоволил да го издигне в небесата по време на възнесението и на това превъзходно място е получил от Господаря на световете дългът да извършва намаз.

Поради тази причина, намазът е главното задължение след вярата и най-важната особеност, която отличава вярващите.

От Джабир Радийеллаху анху (Аллах да е доволен от него) е предадено, че е казал: “Расулюллах Саллеллаху алейхи ве селлем каза:
“Между човека, съдружаването с Аллах и неверието стои изоставянето на намаза”.

След казаното до тук нека поясним, че намазът е най-важният ибадет относно който е необходимо всеки мюсюлманин да заучи предписанията за него. Това е така, защото намаза има в Исляма изключително голяма стойност. Ако вярата е да изречеш (това в което вярваш) и да го потвърдиш със сърцето, то намазът е действия с частите на тялото и подчинение на Аллах Всемилостивия.

Тъй като намазът е ибадет, който насочва човека единствено към Аллах, който го подготвя за достоен земен живот и вечното щастие в отвъдния живот, който възпитава душата му - заповедите относно него следват една след друга. Чрез намаза се осъществява връзката между раба и Господаря. Чрез него човек остава привързан към покорството, отдалечава се от забраните и получава храна, която е подкрепа за душата.

Намазът е ибадет, който е необходимо да се изпълнява по начина утвърден от ислямския закон шериата, защото пратеника Саллеллаху алейхи ве селлем е казал:
“Извършвайте намаза така, както сте ме видели аз да го извършвам”. Следователно, за да може човек правилно да извърши този ибадет, е неизбежно заучаването на всички постановления относно него.

Ето тук се разбира важността на тази книга, която поучава за намаза, неговата стойност, за влиянието му върху живота на мюсюлманина и правилното му изпълнение според начина по който сме поучени от пратеника Саллеллаху алейхи ве селлем.

Свещеният Коран отдава голямо значение на намаза. Множество айети от него повеляват за правилното изпълнение и постоянството относно намаза. Всевишният Аллах е повелил:
…които вярват в неведомото и отслужват молитвата, и раздават от онова, което сме им дали за препитание. (2:3)

А онези, които пренебрегват намаза и са го забравили, са предупредени по следния начин:
Горко на отслужващите молитва, които своята молитва [съзнателно] пренебрегват (107:4, 5)

По отношение на тези, които са изоставили и забравили намаза напълно е заплахата на Аллах Всевишния:
Но ги последваха поколения, които изоставиха молитвата и последваха страстите. Тях ще ги постигне изтребление.(19:59)

В Свещения Коран ясно се откроява изключително важното място на намаза. Поради тази причина ние виждаме в него да се говори за призив за намаза:
О, вярващи, щом се призове за молитвата в петъчния ден, устремете се към споменаването на Аллах и оставете търговията! Това е най-доброто за вас, ако знаете. (62: 9)
Пак в Свещения Коран във връзка с намаза се повелява чистота:
О, вярващи, когато станете за молитвата, измийте лицето и ръцете си до лактите, и обършете главата, и измийте нозете си до глезените. И ако сте омърсени, почистете се; и ако сте болни или на път, или някой от вас е дошъл от нужника, или сте обладавали жени, а не сте намерили вода, тогава потърсете чиста земя и натрийте с нея лицата и ръцете си. Аллах не иска да ви притесни, а иска да ви пречисти и да изпълни Своята благодат към вас. Дано сте признателни! (5:6)

В Словото на Аллах има знак и за това да бъдат изградени джамии и призив, да се влиза в тях с чисти дрехи.

Свидетели сме още, как и пречистата сунна на Мухаммед Саллеллаху алейхи ве селлем ни поучава на ползата, ролята и видовете на намаза. И то така, че последните думи на пратеника Саллеллаху алейхи ве селлем са били:
“Намазът, намазът! И още, внимавайте за тези, които са под ваше разпореждане.”

Намазът е последното нещо от религията, което би могло да бъде изгубено. Ако и той бъде изгубен, означава, че цялата религия е изгубена. Намазът е първото дело за което човек ще бъде питан в Съдния ден. За да се разбере неговата важност е достатъчно да се спомене, че той очертава границата между вярата и неверието.

Абу Мухаммед Абдуллах б. Мухаммед ат-Тайяр

Член на преподавателския съвет по Фъкъх във Факултета по шериат и методология на религията в ел-Касим)

ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМАТА “САЛЯТ (НАМАЗ)”

А. Речниково значение:

В речника Таджул-Арус се казва: “Ако (поканеният за храна) говее, нека да произнесе салят.”, което има смисъла да отправи дуа за хаир и берекет. Всеки, който отправя дуа се назовава и “мусалли”. Ибнул Араби казва, че салят означава молене за милост от Аллах. Повелята на Всевишния Аллах:
“Той е, Който ви благославя…” е в смисъла, който ви помилва. Изразът “Меляикетата десет пъти му отправят салят” означава, че молят за опрощението му. Понякога меляикетата отправят салят, а също може да бъде отправян и от други. Изразът използван в следния хадис от Севде Радийеллаху анха: “Ако умра Осман б. Мазун ще отправи салят за мен.”, което означава ще моли (Аллах) да ме помилва. По това време Осман е бил починал.

Салят от Превеликия Аллах към Неговия пратеник се казва, че означава, Аллах ще го благослови. В този смисъл е повелята на Всевишния Аллах:
“Върху тях има благослов и милост от техния Господ.”

В речника Лисанул Араб пък се казва: Салят от Аллах означава милост от Него; салят от меляикетата, хората, джиновете или други творения означава ибадет, който се състои от къям, рукю, седжде, дуа и тесбих, салят от птиците, насекомите пък означава тесбих – споменаване на Аллах.

Б. Шериатско значение на салят (намаз):

Шериатсксото значение на салят е ибадет състоящ се от специфични изрази и действия, който започва с текбир (възвеличаване на Аллах изричайки Аллаху акбар - Аллах е най-велик ) и приключва с отдаване на селям. Под изрази се разбира слова като текбир, рецитиране на Коран, тесбих, дуа, и други подобни. Под действия се разбира, къям, рукю, суджуд, посядане на тахийят и други подобни действия.

Когато се замислим върху речниковото и шериатско значение на намаз (салят) виждаме, че между тях има здрава връзка. Отправянето на дуа, извършването на действия и възвеличаването, всички те се съдържат в шериатското значение на думата. Следователно, именуването с думата салят е като назоваването отделните части на едно и също нещо.

Намазът обхваща дуата като една шериатска същност. Предаността пък се проявява след спазване на задължителните постановки относно намаза, предписани от Всевишния Аллах. Придържането към тях заема място сред най-важните задължения, които трябва да бъдат спазвани. Именуването на намаза с неговото шериатско название салят е поради това, че в него се съдържа почит и възвеличаване на пречистия от всякакви недостатъци Аллах Теаля.

Ако думата салят, съгласно речниковото и значение е взета от “ес-Салаван”(което означава кълки), то е защото това са частите, които имат важна роля при извършване на саджда. Не може да бъде извършено нито саджда, нито руку, без те да бъдат задействани. Тази дума е като думата “баа”(което означава ръка) и тъй като ръцете са тези, които се подават при извършване на търговия в арабския език търговията се назовава “бейа”.

“Салюта” пък се нарича мястото където се извършва намаз. Съвсем ясна е връзката между двете значения. От това се разбира връзката между речниковото и шериатското значение на думата “салят”.
.....................................................

Изоставянето на молитвата


Всевишният Аллах казва:
„Но ги последваха поколения, които изоставиха молитвата и последваха страстите. Тях ще ги постигне изтребление, освен онези, които се покаят и вярват, и вършат праведни дела…” /Мерйем - 59-60/
Ибн Мес`уд е казал: “Изоставиха” - не означава, че са изоставили напълно молитвата, а са закъснявали с предписаното време за отслужване.
Всевишният Аллах казва:
„Горко на отслужващите молитва, които своята молитва пренебрегват.” /Ал-Маун - 4-5/
Пратеникът на Аллах (С.А.С.) разяснява, че нехайните, които са споменати тук са онези, които отсрочват своята молитва.
Сеад ибн Уеккас (Р.А.) е казал: “Които своята молитва – съзнателно – пренебрегват”, че това е закъсняването с времето на молитвата, Всевишният Аллах ги нарича в знамението “кланящи”, дори след като са станали небрежни към молитвата, като са закъснявали с времето за молитва. А обещанието от Всевишния Аллах към тях е проклятие, а това е сурово наказание.
Всевишният Аллах казва: „О, вярващи, да не ви отвличат от споменаването на Аллах нито вашите имоти, нито вашите деца! А които сторват това, те са губещите.” /Ал-Мунафикун – 9/
Тълкувателите на Свещения Коран казват: “Значението на “от споменаването на Аллах” в това знамение е петкратния намаз, а който се ангажира с парите си в продажба, в покупка, в препитание, в децата си, и изоставят молитвата от времето й, то те са от губещите.
Всевишният Аллах известява за обитателите на Джехеннема, като казва: „Какво ви отведе в Преизподнята? Ще рекат: ние не бяхме сред отслужващите молитвата, и не хранехме нуждаещия се, и затъвахме в празнословие със затъващите, и взимахме за лъжа Съдния ден, докато ни застигни смъртта. Затова не ще им помогне ничие застъпничество.” /Ал-Муддессир - 42-48/
Пратеникът на Аллах (С.А.С.) е казал: „Между рабът и неверието е изоставяне на намаза.” /Муслим – 82/
„Който изпусне следобедната молитва, то делата му се провалят.” /Бухари-553/
„Повелено ми бе да воювам с хората, докато кажат: “Ля иляхе иллеллах”, и да отслужват молитвата, и да дават милостиня (зекят). И ако извършат това, те предпазват от мен кръвта си и парите си, освен по право, и равносметката им е пред Всевишния Аллах” /Бухари – 25/
Веднъж в джамията на Пратеника (С.А.С.) влезе един човек, откланя два рекята набързо и отиде при Пратеника (С.А.С.), за да му даде селям. Тогава Мухаммед (С.А.С.) му рекъл: “Върни се и кланяй отново, защото ти нямаш намаз!” Този човек се върнал и кланял отново, по същия начин, набързо и пак отишъл при Пратеника (С.А.С.), за да му даде селям. Мухаммед (С.А.С.) пак го върнал, като това се повторило три пъти. След третия път този човек казал: “О, Пратенико на Аллах, Който те изпрати с истината, аз не знам друг начин да кланям! Кажи ми как да се кланям!” Пратеникът на Аллах (С.А.С.) е казал: “Когато решиш да отслужиш намаз, измий се хубаво - абдест, след това се обърни към Къбле и кажи: “Аллаху Екбер”, после прочети това, което ти е лесно от Корана. След това се наведи на рукю, докато се успокоиш, после се изправи от рукю и се застой прав. Когато отидеш на седжде, успокой тялото си, после се изправи за да седнеш и се застой, след което направи още едно седжде и се застой. И така прави в целия намаз!” /Бухари -793/
„Ако някой от вас отиде на седжде, нека да постави лицето, носа и ръцете си на земята, защото Всевишния Аллах ми вдъхнови да правя седжде на седем части от тялото. Челото, носът, дланите на двете ръце, колената на двата крака и пръстите на двата крака. Който се кланя и не отдаде правото на една от тези части на тялото, то тази част на тялото го проклина, докато излезе от намаза.” /Бухари – 809/





Дуа (Молитва)

Дуата (Молитва)

http://t2.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcS4Pc89_rcIDqrrJlz6yUDn5DTmzD_0_fNFahAIJ3XU5ZzKgupw

ДУАТА



Аллах Теаля е сътворил човека слаб, както от физическа така и от психическа гледна точка: …Човекът бе сътворен слаб. (Ниса, 4: 28) Когато човек се вгледа в заобикалящата го природа, вижда величествените творения на Господаря си и усеща своето безсилие. Нещо повече, физическата слабост на човека може да бъде прозряна и от факта, че дори и един микроб, който не може да бъде забелязан без микроскоп, е способен да го обезсили.

Човек физически е слаб, но психически силен!

Това може да е виждането на някои, но ако проследим внимателно човешката психика, ще видим също, че и психически човек е слаб. Дори и най-малката несгода е способна да разстрои човека, да го предизвика, да го злепостави, да провали плановете му.

От всички тези факти се вижда, че човек има нужда да се опре на нещо, да потърси помощ от някого…

Винаги, когато човек потърси помощта на друг човек, рано или късно той е разочарован, тъй като този, от когото е потърсена помощта, притежава същите недостатъци, той също се нуждае от подкрепа…

Необходимо е да се търси помощ от Този, Който не се нуждае от отпла, Който няма недостатъци и нищо не може да Му попречи да изпълни желанието на този, който се обръща към Него. Този, който притежава такива качества и може да удовлетвори желанието на нуждаещите се е Всевишният Аллах, Който е Целта на всяко нещо, Самодостатъчният, Пребогатият, който не изпитва никаква нужда.

Обръщението към Аллах, моленето за милост, търсенето на помощ от Него се нарича дуа.

Дуата е ибадет, който се изпълнява от всеки, независимо дали е религиозен или не, и независимо от религията, която той изповядва. Ангажирането на този ибадет от всеки се опира на факта, че човек е сътворен слаб и в природата си той се нуждае от помощта на Аллах Теаля. Следователно, умишлено или неволно, всеки се обръща към Аллах Теаля и моли за помощ. Това се забелязва и в нашето всекидневие, тъй като дори и най-твърдите привърженици на атеизма биват забелязани да изричат молитви към Всевишния.

Дуата е ибадет изпълняван от всеки пратеник на Аллах. Така например Юнус (алейхисселям) попада в стомаха на кит и прави дуа към Аллах да го избави от там.

“…Няма друг бог освен Теб! Пречист си Ти! Наистина бях несправедлив.”(21: 87)

В Свещения Коран се споменава и за дуата на пратеници на Аллах като Нух (алейхисселям):

По-рано спасихме и Нух, когато призова и Ние му откликнахме, и спасихме него и семейството му от огромната горест. (Енбия, 21: 76) Зекерия: …“Господи, не ме оставяй сам! Ти си Най-добрият наследник.” (21: 89) и много други.



Къде и кога се прави дуа

Както вече споменахме всеки може да прави дуа и всеки по свой начин прави дуа. Дуата е ибадет, който може да се извършва винаги и навсякъде. Човек се обръща към Аллах Теаля, когато изпадне в беда, има нужда от помощ или иска да Му благодари. Всеки знае най-добре кога и каква дуа да отправи към Аллах. В Свещения Коран Всевишният Аллах повелява: И когато Моите раби те питат за Мен ­ Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове. Нека и те Ми откликнат, и нека вярват в Мен, за да се напътят! (Бакара, 2: 186)

Съществуват обаче места, където Аллах Теаля приема дуата. Някои от тях са:

1. на местността Арафат, когато хаджиите пребивават там;

2. в Свещената джамия в Мекка;

3. в Свещената джамия в Медина;

4. в Свещената джамия Акса и д-р.


Някои хора разбират неправилно това, като се събират на определени места като гробове и правят там дуа, като смятат, че на такива места тя ще бъде по-приета. Нещо повече, в такива случаи някои хора се обръщат не към Аллах, а към погребания в този гроб. Това е нередно и в такъв случай има даже опасност от ширк (съдружаване или изравняване на творения с Аллах Теаля).

По отношение на времената, в които Аллах Теаля приема дуата, може да се пише много, но нека се задоволим с отбелязването на някои от тях:

- в деветия ден на месец Зулхидждже (арафа). В хадис се казва: “Най-добрата дуа е в деня Арафа.” (Тирмизи)

- в нощта Кадр, за която Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) бил запитан от съпругата си Айша: “О, пратенико на Аллах! Ако разбера коя е нощта Кадр, каква дуа да отправя. В отговор на това Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал: “Кажи: Аллахумма иннака афуввун, тухиббул афуа фа`афу анни.” “О, Аллах! Наистина Ти Си опрощаващ, обичащ опрощението, прости ми!” (Тирмизи)

- в петъчен ден и нощта, която свързва четвъртъка и петъка. За този ден Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казва: “Най-добрия ден, над който слънцето изгрява е петък. В този ден е сътворен Адем, в него е свален на земята, в него е прието покаянието му, в него умира, в него ще настъпи киямет, в този ден всяко живо същество издава звук от страх от киямета, с изключение на хората и джиновете. В този ден има период от време, в което човек получава всичко, което поиска от Аллах”. (Предаден от Малик в Муватта, Абу Давуд, Тирмизи, Несаи, Хаким и Зехеби)

- в последната част на нощта. За това време се споменава в хадис: “Аллах Теаля слиза на най-близкото небе до земята в последната част на нощта, т. е. след като минат две трети от нощта и казва: “Кой прави дуа, за да му я приема, кой иска нещо, за да му го дам, кой търси прошка, за да му простя.” (Муслим, Ибни Мадже и Несаи)

- във времето между езан и камет. За това в хадис се казва: “Дуата между езан и камет не се отхвърля.” (непременно се приема)

- когато вали дъжд и когато се направи повик за намаз (езан). Доказателството за това също е хадис: “Два вида дуа не се връщат: по време на езан и при наличието на някаква опасност, поради която хората се придържат един към други.” (Абу Давуд, хаким, Ибни Хиббан и Малик)

- по време на седжде. Доказателство за това време е следния хадис: “Човек е най-близо до Аллах по време на седжде. Правете много дуа по това време.” (Муслим, Абу Давуд, Несаи)

- след изпълнението на всеки един от петкратните намази. Доказателство за това е: “Мухаммед (алейхисселям) бил запитан: “Коя дуа е най-чута? (а той отговорил:) Дуата, която се прави в последната част на нощта и след всеки петкратен намаз.” (Тирмизи и Несаи)

Преди всичко, човек прави дуа, за да получи това, което желае от него - неща или за да се избави от сполетяла го беда. Поради това е необходимо да обърнем внимание на някои принципи, които трябва да се съблюдават. Някои от тях са:

- Праведност. За да бъде приета дуата на човек, който иска нещо от Аллах, непременно трябва да спазва повелите на Аллах Теаля, тъй като в Свещения Коран се казва: ... Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове. Нека и те Ми откликнат, и нека вярват в Мен, за да се напътят! (Бакара, 2: 186)

- Искреност. Аллах Теаля не приема ибадет, който е лишен от искреност. Дуата е ибадет, който в повечето случаи е скрит, тъй като човек, който прави дуа, се обръща към Аллах за помощ. Това е един вид тайна между Аллах Теаля и този, който прави дуа. Поради това, става ясно от само себе си, че искреността е едно от най-важните условия на дуата.

- Смиреност и покорност пред величието на Аллах Теаля. В Свещения коран повелята Му гласи: ... И Го зовете със страх и копнеж!.. (Араф, 7: 56)

- Убеждение, че това, което иска, може да го получи само от Аллах Теаля, т. е. човек трябва да осъзнае и признае пред Него и пред себе си своята безпомощност и слабост, като в същото време е убеден, че единствено Аллах Теаля може да му помогне. По този начин този човек наистина се обръща към Господаря си, който се разпорежда със съдбата на молещия.

- Старание сърцето да съпътства смисъла на думите. Това изисква да се знае смисъла на думите на дуата. Може би това е основната причина за позволението да се прави дуа на собствения език, а не непременно на арабски. Имайки предвид обаче, че е най-добре да се прави дуа, по начина по който я е правел пратеникът на Аллах е по-добре да се прави дуа на арабски, като предварително се чете нейния превод.

- Избирането на подходящо време, в което Аллах Теаля приема дуата. Някои от тях бяха изброени по-горе.

- Увереност, че Аллах ще откликне на молбата му. По този въпрос Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) казва: “Правете дуа на Аллах, като бъдете убедени, че Той ще откликне на молбата ви”. (Тирмизи, Таберани и Хаким)

- Да не се прибързва с очакването на резултат, т. е. да не се очаква веднага да се постигне желаното. По този въпрос в хадис се казва: “Дуата на човек се приема докато не каже: “Правих дуа, но тя не ми бе приета.”

- Теуба (покаяние) и отдължаване на дълга. За да изрази своята немощност човек трябва да направи теуба пред Аллах, защото ако не направи теуба, означава, че не признава грешките си, което пък от своя страна означава непокорство пред величието на Господаря си. Също така отдължаването на дълга – материален или морален е основен показател за чистото намерение. Следователно освобождаването от дълга осигурява на човек външната чистота, а теубата му осигурява вътрешната.

- Използването на чиста храна и чисти дрехи. Тук се има предвид най-вече храната и дрехите на човек да бъдат придобити по честен път (халал). Да не са припечелени от харам. По този въпрос Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) казва: “Човек прашен и разголен вдига ръце към небето и вика: “Я раб, я раб!” как ще му бъде приета дуата, след като яде харам, пие харам и се препитава от харам?” (Муслим, Тирмизи)

- Дуата трябва да бъде за нещо, което е позволено от Исляма. Не се приема дуа, чрез която се иска нещо, което не съответства на принципите на Исляма или е против достойнството или честта на някого.

- Категоричност в искането. Когато човек иска нещо от Аллах, трябва да го иска настоятелно, а не да казва: “Я, рабби, ако искаш дай ми, или помогни ми.” Такъв начин на правене на дуа се приема за несериозен.

Дуа може да прави всеки, тъй като според ислямското верую няма посредник между човека и Аллах Теаля. За приемането на дуата обаче оказва влияние и самата личност. Сиреч, дуата на някои хора се приема по-бързо, отколкото на други, на едни хора дуата им се приема, а на други не и т. н. Всичко това е във връзка с близостта на човек към Аллах Теаля и отдадеността му на Него.

Някои от хората, чиито дуа се приема:

- Човек изпаднал в безизходица. В Свещения Коран Всевишния Аллах повелява: … Онзи, Който откликва на бедстващия, ако Го позове, и премахва злото … (Немл, 27:62)

- Праведен човек. Ибни Умер радияллаху анхума разказва: “Бях младеж – ерген по времето на пророка (саллеллаху алейхи ве селлем) и преспивах в джамията. Наблюдавах как хората идваха при пратеника на Аллах и му разказваха сънищата си, като искаха да им ги тълкува. Тогава направих дуа на Аллах да ми даде да гледам сън и да помоля пророка (саллеллаху алейхи ве селлем) да ми го разтълкува. През нощта сънувах как две меляикета дойдоха при мен и ме отведоха при трето, което ми каза: “Не се плаши ти си праведен човек”. (Бухари, Муслим, Ибни Мадже)

- Човек, който се отнася добре с родителите си. Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) казал на Умер Ибни Хаттаб: “При вас ще дойде Увейе Ибни Амир, който е болен от проказа и се излекува, като му остана белег, колкото сребърна монета. Той много уважава майка си. Ако поиска нещо от Аллах, Той му го дава. Ако можеш убеди го да направи за теб дуа за опрощение.

- Родител, който прави дуа за децата си и човек, който е на път. Доказателство за това е хадиса, в който Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) повелява: “Дуата на три групи хора се приема без съмнение: дуата на родителя, за децата си, на пътник и онеправдания.” (Абу Дауд, Тирмизи, Ибни Мадже)

- На човек, който е говял и прави дуа, когато разговява, както и на справедливия управник. Доказателство за това е хадиса: “На трима, дуата им не се връща (непременно се приема): “На човек, който е говял и прави дуа при разговяване, на справедливия управник и онеправдания…” (Тирмизи, Ибни Мадже)

- Дуата на мюсюлманин за друг мюсюлманин в отсъствието на този, за когото се прави дуа. Следният хадис е доказателство за това: “При онзи който прави дуа за неговия брат мюсюлманин в негово отсъствие, идва едно меляике на главата му и казва: Амин! Аллах да ти даде и на теб това, което искаш за твоя брат мюсюлманин!” (Муслим)



Стимулиране за дуа

В Свещения Коран има айети, в които се споменава дуата. Някои от тях са:

И когато Моите раби те питат за Мен ­ Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове. Нека и те Ми откликнат, и нека вярват в Мен, за да се напътят! (2:186)

…Зовете Ме, и Аз ще ви откликна!... (40: 60)

Зовете своя Господ със смирение и дори в уединение… (7: 55)


Има много хадиси, които стимулират дуата. Нека се задоволим със споменаването на някои от тях:

1. От Абу Хурейра се предава: Мухаммед (с.а.с) каза: “Няма нещо по-любезно от дуата за Аллах Теаля.” (Бухари, Тирмизи, Ахмед)

2. От Али ибни Еби Талиб: Мухаммед (с.а.с) казва: “Дуата е оръжието на вярващия, опората на вярата и светлината на земята и небесата.” (Хаким, Абу Йесаля)

3. От Абу Хурейра: Мухаммед (с.а.с) казва: “Най-немощният човек е този, който не прави дуа, а най-големия скъперник е онзи, който не поздравява (който не дава селям)”. (Таберани, Ахмед, Бейхаки)

4. От Абу Саид ел-Кудри: “Мухаммед (с.а.с) казва: “Когато мюсюлманин отправи дуа към Аллах, в която няма нещо грешно или пък потъпкване на роднински връзки, Аллах субханеху ве Теаля му дава едно от трите неща: приема дуата му веднага, оставя му наградата за тази дуа за ахирета или пък предотвратява някаква беда от този човек”. (Бейхаки, Беззар, Таберани)



Социологическото въздействие на дуата върху хората.

При всяко извършване на някаква услуга, хората правят дуа за този, който им е помогнал или им е дал нещо. Мюсюлманите правят дуа едни за други и при много обреди. Така например във всеки намаз преди селям, всеки казва:

Раббенегфир ли ве ливалидеййе, ве лил му`минине йевме йекумул хисаб. (Ибрахим, 14: 41)

По този начин дуата е причина за по-доброто отношение на хората помежду им, така те стават сплотени и задружни, тъй като това е повелята на Аллаху Теаля: … вярващите мъже и жени са покровители един на друг… (Тевбе, 9: 71)

По време на хадж мюсюлманите също правят дуа едни за други. Особено влияние оказва изричането на телбийе:

“Леббейке Аллахумме леббейк, леббейке ля шерийке леке, леббейк. Иннел-хамде вен-ниамете леке вел-мулк ля шерийке лек”

Окликвам Ти, о Аллах мой, отклитвам Ти. Откликвам Ти и нямаш Ти съдружник, откликвам Ти; Благодарността и благоденствието наистина е за Теб и Твоето владение. Няма равен на Теб.

Когато хаджиите, отправят дуа към Аллах Теаля с вдигнати ръце към небето приличат на дърветата в гората, които са устремили върховете си към небето. Аллах Теаля дава берекет на хаджиите, като приема дуата им, както дава берекет и дъжд на дърветата в гората.

Алексис Карел в своята книга "Дуа" пише:

“Няма по-голяма подготовка за обезличаването и принизяването на даден народ, както е при забравянето на дуата.”

Нека всички хора и в частност мюсюлманите не забравят и не пропускат да правят дуа и нека Аллах да приеме дуата им. Амин.



Значението на Mолитвата (Namaz) в Исляма

Posted by Admin петък, май 18, 2012, under , |

Значението на Mолитвата (Namaz) в Исляма

http://t3.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcRaVyoVuLtkHQ-tCBl6WIOnqf9e6nZLvJFeAqE-JK6fQMm2fq6A
ЗНАЧЕНИЕТО НА НАМАЗА В ИСЛЯМА

Намазът е един от способите, който се извършват от човека с цел ибадет към Създателя си. Намазът е връзката между раба и неговия Господар. Значението на намаза в Исляма е като значението на главата за тялото. Предава се, че Ибн Умер - Радийаллаху анху - е казал: “Няма вяра този, който не опазва поверението. Няма намаз този, който няма абдест. Няма съмнение, че значението на намаза в Исляма е същото като значението на главата за тялото.”

Намазът е втората основа на Исляма, която следва засвидетелстването (шехадет). Чрез него се разграничава вярващия от невярващия. Намазът е показателят на Исляма, признакът на Вярата, спокойствието на сърцето. Предава се, че Анас ибн Малик - Радийаллаху анху - е казал: Пратеникът - Саллаллаху алейхи ва саллам - повели: “Намазът е като зениците на очите ми”.

Какво осъществява намаза?

Намазът е ибадет, който осигурява постоянство, както в споменаването на Аллах, така и във връзката с Него. Той е израз на всякакъв вид покорство и отдаване на Аллах, и насочване единствено към Него, без да Му се преписват съдружници. Намазът възпитава душата на човека, пречиства духа и озарява сърцето му. Осъществява това, като поставя в сърцето семената на величието и могъществото на Аллах. Пречиства човека и го украсява с високи нравствени ценности.

Намазът е дело, което е олицетворение на набожността. Поради това намазът е ибадет, който след единобожието е повеляван без прекъсване при всички пророци. Чрез намаза се утвърждават пътищата за достигане до Аллах и човек получава сила, енергия и духовна подкрепа за преодоляване тежестта на божествените задължения. Всевишният Аллах е задължил мюсюлманите с изпълнението на намаза, за да го възхваляват подобаващо, за да им напомня по този начин за повелите Си и да получат подкрепа от него и облекчение срещу различните трудности и бедствията, които ще срещнат в живота.

По време на намаза човек застава пред своя Господар в състояние на пълна почит и преклонение. Чрез сърцето си той осъзнава величието на Обожавания. Наред с това той изпитва и любов към Неговата прелест, и страх пред величието Му. Надява се на благодат от изобилието Му, възжелава отстраняване на притесненията си и изпитва страх от тежките Му различни мъчения.

Значението на намаза

Намазът има изключително голямо значение в Исляма. Никой друг ибадет не може да достигне неговата стойност. Намазът е подпората на религията без която не може. В хадис предаден от Муаз бин Джебел се казва, че пратеникът, Саллеллаху алейхи ве селлем, е казал: “Да те известя ли за главата на всяко дело и подпората, която го поддържа и е връхната му точка?” Кажи о, Пратенико на Аллах - му казах аз. А той повели: “Главата на всяко дело е Исляма, подпората, която го държи е намаза, а връхната му точка е джихада…”

Намазът заема място непосредствено след свидетелството. Така той е довод за правотата и надеждността на убеждението. Представлява достоверен документ за това, което е в сърцето и е потвърждаващ го аргумент. Пратеникът, Саллеллаху алейхи ве селлем е повелил така: “Ислямът се изгражда върху пет (основи): Свидетелството, че няма друг бог освен Аллах и, че Мухаммед е Негов раб и Пратеник, правилното извършване на намаз, даването на зекята, извършването хадж при Дома на Аллах и говеенето през месец рамазан.”

Под “правилното извършване на намаз (икамус-салят)” се разбира изпълнението му в съответствие с повеленото в Свещения Коран по отношение на словата, действията и без пропуски в определеното му време. Аллах Всевишния е повелил:

А ако вярваха и се бояха, награда от Аллах е най-доброто, ако знаеха. (Свещен Коран, Ниса, 4:103)

Намазът се нарежда след свидетелството на предна линия сред останалите основи на Исляма. Това е така поради изключително важното му значение и достойнство. Намазът е ибадет разпореден за изпълнение в Мекка и първият, относно който разпоредбите били приключени в Медина. Предава се за майката на вярващите Айша, Радийаллаху анха, че е казала: “Когато Всевишния Аллах разпореди задължителното изпълнение на намаза, Той го разпореди и за пътниците и за постоянно пребиваващите по два рекята. Намазът за пътниците остана както бе разпореден, а за пребиваващите се увеличи.”

Останалите ибадети били допълнени в Медина след намаза, а задължителния характер на множеството от тях бил разпореден след него.

От както намаза е разпореден като задължителен, той има специално място. Задължителността му не била оповестена от маляйки, а когато Аллах Всевишния благоволил миараджа (възнесението) на Мухаммед Саллеллаху алейхи ве селлем, на това най-превъзходно място той бил известен за този голям и отговорен дълг.

Намазът припомня за Аллах

Онзи, който извършва намаз застава пред Великия Аллах. Между него и Аллах няма посредник. Той е обзет от съзнанието за близост с Аллах и усеща, че Той е до него. Вследствие на това всички части на тялото са в спокойствие, доверие и пълно присъствие. Така човек в смирение извършва руку и саджда и заслужава помощта и подкрепата на Аллах. Аллах Всевишния е повелил:

Сполуката е за вярващите, които в своята молитва са смирени (Муаминун, 23:1-2)

Чрез задължителния намаз (фарз) или допълнителния (нафиле) мюсюлманинът има постоянна връзка с Аллах. Той не се отдалечава от намаза нито по време на път, нито поради болест, или пък някаква друга причина. Където и да отиде задължението за изпълнение на намаза е с него. Изпълнява го там, където намери възможност да го изпълни.

Пратеникът Саллеллаху алейхи ве селлем е повелил: “…И земята бе отредена за мен като джамия и средство за почистване. Всеки от моята общност извършва намаза си там където го настигне (времето за намаз)…” Цялата земя е място за извършване на ибадет, защото ибадета не се извършва само между стените на постройките. Цялата земя е под разпореждането на Аллах. Където и да се намира, човек е задължен да се бои от Аллах и да бъде набожен.

Между времената за намаз мюсюлманинът знае, че преди малко е бил пред Аллах и с вдигнати ръце към небето е искал напътствие от Него, а също така, че след малко пак ще настъпи времето за намаз и пак ще застане пред Него. Не подобаващо мюсюлманин в това положение да не си спомня за Аллах, да бъде нехаен за споменаването Му, да го забрави. Ето защо, рабът на Аллах винаги остава под въздействието на намаза. Вярата му се утвърждава и усилва - става още по решителен, отдалечава се от светската заетост и в примамливи ситуации се помага на душата му да надделее. Аллах Всевишния повелява:

"…хора, които нито търговия, нито продажба ги отвлича от споменаването на Аллах и от служенето на молитвата и даването на милостинята закат. Страхуват се от Деня, в който ще се преобърнат сърцата и очите…" (Нур, 24:37)

Намазът не се изоставя или прекъсва при никаква ситуация или време, което е негова особеност отличаваща го от другите задължителни дела. Като цяло всички задължения извън основните ислямски задължения като - намаз, зекят, говеене и хадж, са обвързани с някои причини, от които зависят. Ако са налице тези причини, задълженията са твърди, ако ли пък липсват задълженията отпадат. Или пък тези задължения са обвързани със задължителните човешки взаимоотношения и могат да отпаднат чрез опрощение или по друг начин. Споменатите основи обаче са отредени като пряко задължение (фарзи айн).

Правото на Аллах никога не отпада. Ние виждаме, че и сред въпросните основи намаза се отличава със своята особеност като постоянен ибадет. Говеенето например е задължително за онзи, на който му е по силите да говее. Зекята е задължение за онзи, който е богат според шериата. Намазът обаче е ибадет, който не отпада, защото на човек му е непосилно да го изпълнява. При него има само облекчения, които да предотвратят определени затруднения. Намазът е неизменен ибадет за да не изчезнат превъзходните особености и значение, на които е носител.

Намазът съдържа в себе си всички основи на Исляма

Намазът представлява сбор от всички ислямски основи. Това е така, защото и при първото и при второто посядане се произнасят и двете свидетелства. Сам по себе си намазът е ежедневният зекят, защото за да го извърши човек жертва част от времето си. Това време той би могъл да го оползотвори за работа и да припечели средства, от които да даде зекят. Когато извършва намаз човек разходва една част от времето си, което пък е основа за придобиване на имот. Както обаче зекятът пречиства имота, така и намазът пречиства времето. Намазът е средство, което пречиства човека от греховете извършени от него помежду отделния намаз.

За да бъдем осведомени е достатъчна повелята на Пратеника - Саллеллаху алейхи ве селлем: “Какво ще кажете, ако някой от вас има пред дома си река и той се къпе в нея по пет пъти на ден? Ще остане ли върху този човек някаква нечистота?” Когато сподвижниците отговорили, че няма да остане никаква нечистота, Пратеника - Саллеллаху алейхи ве селлем - повелил:“И въпросът с петте намаза е като този пример. Чрез него Аллах изличава греховете.”

Намазът даже преминава и отвъд това положение и представлява също подготовка за спасение от скъперничеството и себелюбието. Намазът е потвърждение на господството на Аллах Всевишния и чрез покорството в него (с изпълнението на рукю и седжде) се възпитава душата и се ликвидира високомерието. Така душата приема заповедите на Аллах и е в състояние да ги изпълнява, както подобава.

Причината е в множество айети, които повеляват даването на зекят и споменават и намаза. В тези айети повелята за зекята винаги е след тази за намаза. Всевишният Аллах повелява:

…, и отслужвайте молитвата, и давайте милостинята закат, и се покорявайте на Аллах и на Неговия Пратеник!... (Ахзаб, 33:33);

… и ми повели да отслужвам молитвата, и да давам милостинята закат, докато съм жив. (Мерйем, 19:31)

Под различна форма зекята се споменава наред с намаза. Всевишният Аллах повелява:

Тази Книга ­ без съмнение в нея ­ е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото и отслужват молитвата, и раздават от онова, което сме им дали за препитание… (Бакара, 2:2,3)

Намазът се определя от специфични слова и действия. Този ибадет започва с текбир (възвеличаване на Аллах с израза “Аллаху екбер” – Аллах е най-велик) и приключва с отдаване на селям (обръщане глава първо на дясно, а после наляво със словата “Ассаляму алейкум уа рахматуллах” – Мир вам! И Аллах да ви омилостиви!)

По време на този ибадет душата на човека и частите на тялото му странят от поведения, които провалят намаза или нарушават неговата стойност. Извършващия намаз се насочва към Свещената джамия - Месджид-ал-Харам. Всевишният Аллах повелява:

"Виждаме да се обръща твоето лице [о, Мухаммад] към небето. Ние непременно ще те обърнем в посока за молитви, която ще ти е угодна. Тъй че обърни лице към Свещената джамия! Където и да бъдете, обръщайте лице към нея! Дарените с Писанието знаят, че това е истината от техния Господ. Аллах не подминава техните дела. (Бакара, 2:144)

Извършвайки намаза си човек се обръща към кибле за да изпълни една от основите на намаза, като същевременно обединява и сочи към една от основите на Исляма - хаджа.

Ибадет (Служенето на Бог) в исляма

Posted by Admin петък, май 18, 2012, under ,, |

Ибадет (Служенето на Бог) в исляма

http://t3.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcTtGMCqd8xwxOlTEuU6X0oZ_z48PgiocLkeK359n88AJc_LZZ3yfQ


Всевишният Аллах повелява:

"Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат. Не искам от тях препитание и не искам да Ме хранят. Аллах! Той е Даващия препитанието, Владетеля на силата, Всемогъщия." (Свещен Коран, Зариат, 51:56-58)

Когато се замислим върху тези знамения, разкриващи ясно и красноречиво целта от създаването на творенията, пред погледа ни изпъква една велика истина. Тя се състои в това, че хората и джиновете са създадени с определена цел, която намира изражение в изпълнението на велик и превъзходен дълг.

Творението, което го изпълнява е изпълнило целта на съществуванието си, а тези които в тази насока допускат грешни действия, са загубили в своя живот целта на сътворението си, смисъла на своята същност. Въпросната цел е извършването на ибадет от страна на рабите единствено пред Аллах така, както Той е постановил. Животът на раба може да протича правилно единствено в светлината на изпълнението на този дълг и в следването на тази цел.

Ако желаем да получим яснота относно ибадета, който е посланието на живота и в тази връзка решим да изследваме знаменията на Всевишния Аллах, можем да прочетем следните повели:

"И когато твоят Господ рече на ангелите: “Ще създам на земята наместник.” ­ рекоха: “Нима ще създадеш там някой, който ще сее по нея развала и ще лее кърви, докато ние Те славим с възхвала и възнасяме Твоята святост?” Рече: “Знам, каквото вие не знаете.”" (Свещен Коран, Бакара, 2: 30)

От това става ясно какво трябва да прави човек по време на своето наместничество на земята, че е необходимо да изпълнява всичките си житейски дейности продиктувани от наместничеството, което изпълнява. Те се състоят в устройване на земята съгласно шериата и методите на Аллах Всевишния, в узнаване използване и развиване на нейните тайни. За да може да изпълни своята мисия, а именно да осъществи ибадета и изпълни ролята с която е задължен човека се нуждае от две неща:

1- В неговата душа да се утвърди съзнанието да извършва ибадет единствено на Аллах.

2- С всички настроения на душата и поведения на частите на тялото си и с всичките си действия в живота да се насочи към Аллах. Изцяло да се отдалечи от всяка мисъл или поведение, които противоречат на извършването на ибадет единствено пред Аллах.

Всевишният Аллах е освободил вярващия от страхове по отношение на препитанието, за да може да работи, да прояви усърдие в ролята си на наместник и чувството му, което го тласка към изпълнение на отговорностите му да не е ангажирано от стремеж към придобиване на препитание.

За да може да изпълни дълга си като наместник на земята за човека е неизбежно сдобиването с дела и убеждение, подхождащи на шериата съгласно метода на Великия Аллах, под формата на “прави и не прави”.

Истината, която не трябва да напуска съзнанието ни е, че Аллах Всевишния не е заповядал да Му извършваме ибадет, защото изпитва нужда от това. Пречист и Превелик е Той да има такава нужда. Напротив, Той е разпоредил да Му служим за да се възползваме ние хората. За да се сдобием с боязън пред Него, да се предпазим от отклонения и грехове и спечелвайки Неговото одобрение да заслужим благодатта Му, да се спасим от наказанието Му. Всевишният Аллах е повелил:

"О, хора, служете на своя Господ, който е сътворил вас и онези преди вас, за да се предпазите." (Свещен Коран, Бакара, 2:21)

Възможността ни да извършваме ибадет на Аллах Теаля е изключително велика слава, с която се сдобива извършващия. Най-почитаното и превъзходно творение при Аллах Всевишния - Мухаммед Саллеллаху алейхи ве селлем - е окачествен с това качество на много места в Свещения Коран. Едното от тях е:

"Пречист е Онзи, Който пренесе Своя раб нощем от Свещената джамия до Най-далечната джамия, околностите на която Ние благословихме, за да му покажем от Нашите знамения. Той е Всечуващия, Всезрящия." (Свещен Коран, Исра, 17:1)

Единобожието и ибадета е посланието донасяно от всички пророци.

Множество мюсюлмани са стигнали до положението да си мислят, че понятието “ибадет” обхваща единствено намаза, зекята, говеенето и хаджа. Това, че споменатите основи влизат в понятието ибадет не означава, че ибадетът са само те. Ибадетът е широко понятие, което обхваща, както призоваването към Аллах, повеляването на доброто, забраняването на злото, спазване повелите на Аллах, джихада по пътя на Аллах, така и всяко дело извършено с искреност и в съответствие на Неговата воля.

Шейху-л-Ислам Ибн Таиймия - Şeyhulislâm İbni Teymiyye

Известни личности в Исляма

................


Шейху-л-Ислам Ибн Таиймия - Şeyhulislâm İbni Teymiyye


7-ми век по хиджра – време, в което е имало голяма нужда от идването на учен да подобри, да реформира социалния, интелектулания, моралния и политическия живот на мюсюлманите.

Нужен бил истински учен, който да изведе мюсюлманите от тъмнината на невежеството, да им покаже значението на Корана и Сунната. Мюсюлманите се нуждаели от правдив учен, който да не живее само посредством книгите си, да не доволства чрез събраните материали, да не гледа от високо на хората от кулата си от слонова кост. Имали нужда от учител, който да излезе напред, носейки знаме и да не се страхува от нищо. На мюсюлманите е трябвал учител, който да разсее илюзиите на хората за нововъведенията и да ги поправи чрез Корана и Сунната, да защити религията и Уммата.

По това време в Сирия, много известно с познанията си в различни ислямски науки било семейството на Ибн Таиймия. Шейх ул-Ислам Маджд ад-Дин Абд ас-Салам, дядото на Ибн Таиймия е бил уникална за времето си личност, отлично познаващ юриспруденцията и нейните принципи, добре знаещ хадиси от различни религиозно-правни страни на живота на уммата и ислямската наука, прекрасно четял и знаел наизуст Корана, познавал тълкуването му.

Шейх Шихаб ад-Дин Абд ал-Халим, баща на Ибн Таиймия, е бил известен имам – духовен ръководител, ръководител на мюсюлманската общност. Той отлично знаел юриспруденцияа на Имам Ахмад Ибн Ханбал. Бил известен учен по много други ислямски науки, станал шейх в Школа по хадиси в Дамаск, водил петъчната молитва в Главната джамия на Дамаск.

Така, ад-Дин Ахмад Ибн Абд ал-Халим Ибн Абд ас-Салам Ибн Таиймия, е роден в Харран (Северна Сирия) през 661 г. по хиджра/1263 г.сл.хр. Баща му дошъл в Дамаск със семейството си още в началото на нападението на татаро-монголите над мюсюлманския свят.

Изучил граматика и аритметика в училище, научил Корана наизуст, изучил ал-Муснад на имам Ахмад, също така и сборниците с хадиси на ал-Бухари, Муслим, Абу Дарда, ан-Нисаи, ат-Тирмизи и ибн Маджа. Събрал хадиси от повече от 200 учени. И всичко това било още преди да навърши 16 години. Неговия ум и памет поразили жителите на Дамаск. На 19 години станал мюфтия. След смъртта на баща му станал преподавател по тълкуване на Корана и мадхаб на Имам Ахмад, а на уроците му присъствали дори връстници на баща му. Когато започвал да дискутира, винаги убеждавал опонентите си.

Нищо през историята на Исляма не оставило такава следа, каквато оставили трудовете на Ибн Таиймия в областта на разликите между мадхаб, критики на различните течения в Исляма, критики на анти-ислямските и философските идеологии. Невъзможно е да се каже колко неща е написал Ибн Таиймия – никой от предшествениците му, нито от учените от следващите поколения, не е написал такова количество съчинения, без оглед дори на това, че много от тях той е написал по памет и намирайки се в затвор. Само фатауи са събрани в 38 тома. Ибн Дикъик ал-'Ид казал: „Когато се срещнахме с Ибн Таиймия, пред очите си видях човек, у когото са събрани всички науки. Той взима от тук каквото иска и оставя каквото иска“.

Ето как Ибн ал-Атхир описва положението в мюсюлманския свят в епохата на живота на Ибн Таиймия:

„По това време Исляма и мюсюлманите са изпитвали такива бедствия, каквито никоя друга нация не е изпитвала. Едно от тези бедствия е било нападението от татаро-монголите. Те дошли от изток и нанесли големи поражения на ислямския свят. Друго бедствие било нашествието от франко-германските кръстоносци на запад от Месопотамия и Египет. Те окупирали границите и завоювали почти целия Египет, но по милост от Аллах претърпели поражение. Друго бедствие е бил започналия разкол между самите мюсюлмани, те вдигли мечове против съотечествениците си.

Освен ужасните политически и военни обстоятелства, с които се сблъсквали мюсюлманите, исляма на Пророка Мухаммед с.а.с. и ас-салаф ас-салих (праведните предшественици) е бил подложен на сериозни нападки от страна на отклонените от истината секти, които присламчвали новоприели мюсюлмани на своя страна и оказвали голямо влияние на уммата. Широко разпространен бил таклид, който масово се практикувал – сляпото подражание на имама по начин на живот и мислене. Въпреки многото знания за религията, фикх, хадисите и др., само малко учени и прости хора обръщали внимание на източниците на знанията и средствата за тяхното разпространяване. Повечето хора сляпо приемали учението на своя шейх или имам, без да се инетересуват откъде е това знание“.

В епохата на Ибн Таиймия положението на мюсюлманите било тежко и именно това положение той искал да подобри. Той активно защитавал религията си Ислям. Почти във всяка от работите си той критикувал или опровергавал неислямските идеи, които били пробили в Исляма, или защитавал някои гледни точки, към които – по негово мнение – било необходимо да се привлече вниманието на мюсюлманската умма.

Най-яркия пример в живота на Ибн Таиймия в защита на Исляма, е неговата дейност по време на татаро-монголските нашествия в мюсюлманските земи. По време на този критичен за ислямската история период, той бил източник за идеологическо и патриотично вдъхновение. Говорел за необходимостта от борба за вярата, обяснявайки, че този дълг е с първостепенна важност. Използвайки цялото си красноречие и умение да излага мислите си в писмена форма, той с всички сили поддържал моралното състояние на мюсюлманите и подчертавал необходимостта от обединение, разбиране същността на Исляма и имана, вяра в истинския Ислям, необходимост от религиозно и социално самосъзнание.

По време на военните действия Ибн Таиймия убедил египтяните да изпратят войски за подкрепление в Сирия, която е била под натиск на монголските орди, като им казал, че това е техен ислямски дълг. След това лично постъпил във войската в борба срещу татаро-монголите и Аллах с.т. подкрепил мюсюлманите и те победили. По време на военните действия Ибн Таиймия е бил на предните линии на фронта, неговата доблест и храброст в битките при Шахкаб – 702 г. по хиджра/ 1307 г. сл.хр. - е легендарна.

Той защитавал религията на мюсюлманите не само на военен, но и на идеологически фронт. Главни противници на Ибн Таиймия на този фронт били мистиците-аскети, тези, които проповядвали аскетизма и отхвърляли мюсюлманските обреди, схоластиците – философите, откъснати от живота и практиката.

Той не признавал техните идеи за пантеизма – философско учение, което отъждествява Всевишния с природата и разглеждащо природата като въплъщение на Бог. Не признавал идеите на гностицизма – религиозно-философско течение на ранното християнство, което съединява християнските догми с гръцката идеалистическа философия и източните религии, детерминистичния (причинно-обусловен) възглед за общо религиозно смирение.

Той смятал, че тези идеи разрушават уммата, защото водят до политическа апатия, религиозни недоразумения и отказ от активния живот на общността. Много умствени сили хвърлил за опровержение на тези доктрини.

Инб Таиймия рязко критикувал шиитите, защото в техните доктрини и вяра имало много недостатъци. Осъждал остро фалшификациите им на историческите факти и изкривяване на сунната, за да е в плюс на техните политически възгледи.

Ибн Таиймия също е излизал против ал-Джахамиййа и ал-Джабарийа – детерминистите, които са отрицавали това, че човек отговаря за всичките си действия.

В резултат на борбата против тези течения, той си създал много врагове, като голяма част от лидерите, които се занимавали с политика, използвали това против него и един път той бил арестуван и затворен в Александрия и попадал три пъти по различни причини в затвора. Работите му били забранени и по време на следващите три ареста в затвора му било забранено да чете и да пише, да контактува със семейството си и приятелите си.

Към неговите многочислени трудове можем да бройм и Ал ‘Убудийа.

Ал ‘Убудийа – от арабския глагол „абада“ – преклоявам, обожавам. Читателя може би знае, че думата ‘абд означава и „раб“ и „поклоняващ се“. В този трактат Ибн Таиймия на достъпен език обяснява не само разликата между думите „раб“ и „поклоняващ се“, но също така подробно говори за това какво означава поклонение в Исляма.

Същността на неговата теология (богословие) е в това, че всички сътворени неща – органични и неорганични – са раби, поклоняващи се на Аллах. Но ‘ибадат се делят на две групи: неволни раби и раби по своя воля. Разбира се, животните, растенията и минералите са в първата група, а хората сами могат свободно да изберат своето положение. С други думи, съществуват две различни реалности: вселенска (универсална) и религиозна. Всички раби на Аллах са подложени на вселенската реалност. Независимо от това дали е лош или добър, вярващ или невярващ, богат или беден, той се подчинява на закона на Аллах, по който Той е създал Вселената, т.е. диша, яде, пие и пр. Но религиозната реалност – това е доброволно приемане на законите на Аллах и доброволна борба за любов и подчинение на Аллах с.т., на Неговия посланик с.а.с., на посланието на Исляма. И само истинския ‘абд (поклоник) признава тези две реалности, старае се да изпълнява предписанията на религиозната реалност – законите на Аллах с.т. По такъв начин това обяснява защо в религиозен контекст думата ‘абд понякога се превежда като раб, а понякога като поклоник. Именно избора да се следва Исляма прави абда-раб и абда-поклоник.

За по-доброто разбиране на трактата на Ибн Таиймия трябва да помним следното: Ибн Таиймия ни е разкрил, че ако малко се отклоним от истинския път – умишлено или не, това поведение ще ни отведе по-нататък по пътя на ширк – съдружаването с Аллах с.т., и на куфр – отрицание на истината.

Ибн Таиймия доказва още , че за извършването на правилно поклонение, е необходимо следването на аш-шариа' (шариата, Божествения закон). За да се покланяме правилно на Аллах дж.дж., трябва да следваме Неговия път, т.е .трябва да вървим по пътя на шариа'. Ибн Таиймия е взел ат-ташахуд (двете свидетелства за вярата) и ги е свързал с два основни принципа на Исляма. Доколкото ни е известно, думите за засвидетелстване на вярата „ла илаха илла Ллах“ означава „няма друг достоен за обожествяване освен Всевишния Аллах “, а думите „уа Мухаммад расулю Ллах“ т.е. „и Мухаммад е посланик на Аллах“ означават, че същността на посланието е обяснение на това, как трябва да се покланяме по примера на Мухаммад с.а.с., като всяко отклонение от този път е несъвместимо с шариа'.

За да извършваме поклонението павилно, трябва да са изпълнени две условия. Първо трябва да вършим правилни постъпки, като знаем, че постъпките не могат да са правилни, ако не са подчинени на закона на Аллах с.т., както е бил низпослан на расулюЛлах с.а.с. Второ, извършвайки постъпките, не трябва да действаме, освен по волята на Аллах дж.дж. Ибн Таиймия учи, както е казано и в Корана, че не трябва да подхождаме избирателно към ислямската религия. Не трябва да избираме нещо, а друго да отхвърляме. Исляма трябва да се приема изцяло и напълно. Това е и основата на поклонението.

Ибн Таиймия знаел, че затворничеството е алтернативнa свобода за знанието и се радвал, защото ще може да пише и работи. Но когато му прибрали книгите и забранили да пише (което станало по време на последното му затваряне), за него това било най-строгото наказание.

Той починал в килията си в Дамаск, в понеделник 728 г. по хиджра / 1328 г.сл.хр.Такова погребение не е имало, освен на Имам Ибн Ханбал – присъствали дори и тези, които са имали несъгласие с учението на Ибн Таиймия – предава се, че са били около 200 000 мъже и 150 000 жени... Било е своеобразен митинг-протест срещу затворничеството му.

Коментирайки нападките от враговете си, Ибн Таиймия казвал: „В този живот най-напред трябва да попаднеш в Рая, за да се радваш на живота: какво могат да направят моите врагове с мен? Моя Рай е в гърдите ми, където и да отида, той е винаги с мен. Затворничеството ми е само възможност да остана сам със себе си, убийството ми – това е свидетелство, изселването ми от страната – отпуск“.

По време на последното си затворничество Таки ад-Дин Ибн Таиймия се обърнал с последна молба към Аллах с.т.: „О, Всемогъщи Аллах! Помогни ми да помня Твоята добрина, да ти благодаря, искрено да ти служа и да бъде Твоята воля“.

Аллах да се смили над него и да го помилива!


Ибн Катир - Ibn Kathir

Известни личности в Исляма

................


Ибн Катир - Ibn Kathir


Името му е Хафиз Абдул Фида Исмаил ибн Аби Хафс Шихабуддин Омар ибн Катир ибн Дау ибн Катир – Кутейш – родом от Бусра (Сирия) и израсъл в Дамаск. Той бил последовател на Шафи мадхаб.

Ибн Катир е роден 701 г. по хижра в областта Майдал, близо до Бусра, западно от Дамаск. Баща му умира, когато той бил само на 4 годинки, след което бил взет от брат си в Дамаск – през 706 г. по хижра. Там той учи от видни учени – Ибн Асакир, Ишак ибн Яхя ал-Амуди и великия Ибн Таиймийа, на който станал много близък.

Учил е и при много други шейхове, които му давали уроци по фикх и хадис. Ибн Катир има голям дял в ислямската наука. Следващите издания са от най-значимите му за това:

  1. Тафсир Коран
  2. Ал-Бидайа уан-Нихаийа: история на мюсюлманите от Адам до времето на Ибн Катир
  3. Ал-Такмил: книга за учението на Асмаул Рижал (биографии на предавачите на хадиси)
  4. Джами’ул Масанид: книга, в която са събрани хадиси от десетте най-големи книги по хадиси
  5. Категория на учените от Шафи мадхаб: списък на учените, които следват имама
  6. Подбрано от традициите на Танбиит (Шафи юриспруденция)
  7. Коментари на ал-Бухари (незавършени)
  8. Книга по право (незавършена)
  9. Муснад на двамата шейхове (Абу Бакр и Умар)
  10. Биография на Пророка с.а.с.
  11. Посланието на джихада
Автора на Манхал казва, че Ибн Катир е починал в четвъртък, 26 Шааба

ИМАМ ТИРМИЗИ - Imam Tirmizi

Известни личности в Исляма

................

ИМАМ ТИРМИЗИ - Imam Tirmizi


Автор на един от шестте най-известни сборника с хадиси, наречени Кутуб-ус Ситта.

Пълното му име е Абу Иса Мухаммед бин Иса бин Саура бин Муса бин Даххак ат-Тирмизи. Роден е в селището Тирмиз (намира се близо до крайбрежието на река Джейхун-Белх). Не се знае с точност дата на неговото раждане, но се предполага, че е роден 200 или 206 г. от хиджра (815-821 г. от р.Хр.).

Ранния период от живота на Имама

Имам Тирмизи ослепял още в ранна детска възраст (или според други предания той се родил сляп), но това не станало спънка пред неговите желания да научи личния пример на Пророка (с.а.с) и неговите слова. Още като дете се отдал на науката хадис и с помощта на учителя си наизустил хиляди хадиси. Като видял това, учителят му го посъветвал да направи няколко пътешествия до известните ислямски центрове, като целта на тези пътешествия щяла да бъде добавяне и усъвършенстване на неговата наука.

Неговите пътешествия

По време на своите пътешествия имам Тирмизи посетил няколко от най-важните ислямски центрове по онова време – Хорасан, Шам, Ирак, Хиджаз и др. Срещнал се с доста известни личности в науката хадис, като имам Бухари, имам Муслим, имам Абу Дауд и др. Аллах да е доволен от всички тях!

Учителите на Имама

Имам Тирмизи се срещнал и взел уроци от десетки учени, но както всеки учен, така и той споменал няколко имена, оставили дълбоко впечатление в неговата душа. Тези имена са Имам Бухари, Имам Муслим, Имам Абу Дауд, Кутайба бин Саад, Хасан бин Омар, Салих бин Абдуллах ат-Тирмиз, Али бин Худжр ас-Саади, Ях`я бин Муса, Утба бин Абдуллах ал-Маруази, Аббад бин Якуб ад-Даурак и др. Аллах да е доволен от всички тях!

Известните ученици на Имама

Ях`я бин Мансур ал-Каади, Хасан бин Али, Хайсам бин Куляб аш-Шаши, Маджхул бин ал-Файд, Мухаммад ал-Махбуби ал-Маруази и др. Аллах да е доволен от тях!

Сборникът на Тирмизи Ас-Сунан Джами-ул Кабир

За своя сборник имам Тирмизи казва:

„Когато завърших книгата си „ Джами-ул Кабир“ най-напред я показах на учените от Хиджаз, всички те я харесаха. След това я занесох на учените от Ирак и те също единодушно я приеха. Най-накрая я занесох на учените от Хорасан – всички те се зарадваха и ме поздравиха. Сега вече мога да кажа, че там, където се намира тази книга, все едно, че се намира говорещ Пророк."

(Виж Бустан-ул Мухаддисин – Шах Уелиуллах ад-Дахлеуи биог. 197)

Сборникът Сунан на имам Тирмизи е един от шестте сборника, които наричаме Кутуб-ус Ситте. Състои се от 46 книги (глави), разделени на 2 496 дяла с 4,000 хадиса. Повечето хадиси в Сунан ат-Тирмизи са класифицирани като хасан сахих (приемливи). Съдържа и слаби хадиси, като Абу Иса (Тирмизи) е посочил това след матн (текста) на хадиса.

Освен сборника Джами-ул Кабир-Сунан Тирмизи написал още:

  1. Китаб-ул Фурук
  2. Хатм-ул Уиляие фии ахадис`ир Расул
  3. Науадир-ул Усул фии ахадис`ир Расул
  4. Гарсул Мууаххидин
  5. Риядат-ул уа Адаб-ун Нефс
  6. Ал-Манаахи
  7. Шарх-ус Салят
  8. Ал-акл уал Хауа
  9. Беян-ул фарк беин-ас Садр

Смъртта на имам ат-Тирмизи

Имам Тирмизи живял до 70 г. възраст и починал в селището Бугда, близо до родния му град Тирмиз. Повечето историци са на мнение, че той починал през 279 г. от хиджра (892 г. от р.Хр.). Докато има и други, които казват, че бил убит като шахид през 320 г. от хиджра (932 г.от р.Хр.)

Това е и Аллах с.т. знае най-добре.



Книги, използвани при подготвяне на текста:

1. Бустан-ул-Мухаддисин – Шах Уалиуллах ад-Дахлеу (биог. 197), Кайро

2. Миизан-ул И`атидал Ибн Хаджар ал-Аскалани, Кайро.

3. Мабахис фии хадис аш-Шариф Омар Хашим, Учебен предмет в унив. Ал-Азхар / 2004-2005 г.


Имам Муслим - Imam Muslim

Известни личности в Исляма

................

Имам Муслим - Imam Muslim

Имам Муслим е един от най-великите учени в науката хадис. Истинското му име е Муслим бин Хаджадж бин Муслим ал-Кушейри ан-Нисабури, известен още с прозвището (куния) Абу Хусейн. Роден е в град Нишапур през 206 г. от хиджра (821 от р.Хр). В родния си град прави първите си стъпки в науката за хадисите.

Първите му стъпки в науката хадис и неговите учители

В желанието си да се запознае по-добре с хадисите и със законите на науката им, той пътува до Ирак, Хиджаз в Шам и Египет. По време на пътешествията си той се възползвал от учението на известни учени, катоИмам Ахмад бин Ханбал, Ях`я бин Ях`я, Кутаиба бин Сайд, Исхак бин Рахауайх, Мухаммед бин Амр, Мухаммед бин Михран, Халаф бин Хишам, Ибрахим бин Мунзир, Мансур бин Мухаммед и много др. Аллах да е доволен от всички тях!

Влиянието му от имам Бухари

Имам Муслим на няколко пъти се установява в Багдат, където диктува хадиси и преподава техните правила на хората. Там той се среща с имам Бухари по времето, когато същият живее в Нишапур. За това се приема, че имам Бухари оказва силно влияние върху имам Муслим. Знае се, че един ден, когато слушал хадис от него, станал на крака, приближил се, целунал го по лицето после казал: „На теб само завистниците са ти врагове. Засвидетелствам, че на този свят няма друг учен като теб.“

Учениците му

Имам Муслим прекарвал повечето си време в изнасяне на лекции пред учениците си, освен това от време на време той се занимавал и с дребна търговия, от която изкарвал прехраната си. В продължение на повече от двайсет години имам Муслим възпитал стотици учени, като най-прочутите сред тях са Имам Абу Иса ат-Тирмизи, Ях`я бин Сайд, Мухаммед бин Махлаб, Макки бин Абдан и др. Аллах да е доволен от всички тях!

Неговите трудове

Сборникът Ас-Сахих на имам Муслим се равнява по важност на сборника на имам Бухари – с еднаква точност са съставени и двата сборника. Хадисите в сборника на Муслим (както самият той потвърждава), са избрани измежду трийсет хиляди (30,000) хадиса. Самия сборник е разделен на 52 книги, които започват с кратки обяснения върху науката хадис и завършват с книгата Федаил Коран (Предпочитания на Корана).

Муслим започва да събира всички хадиси, които единодушно са считани за достоверни. Той начертава отново пътищата, благодарение на които хадисите достигат до него и хората, от които е съставена тази предавателна верига и подобен исторически подход той използва за всеки хадис. В увода към своя Сахих, Муслим обяснява защо е разделил хадисите в три категории. Първата категория съдържа хадиси, предадени от съобщители (рауи) от първостепенно значение (точни, прилежни, известни с превъзходната си памет, научни качества, честност и нравственност). Във втората категория са поставени хадиси, предадени от средно добри съобщители (по-малко бележити учени, не толкова усърдни и с не толкова добра памет). Последната категория съдържа хадиси, предадени от съобщители, считани за слаби или отхвърлени (тъй като достоверноста им е съмнителна).

Муслим разпределя хадисите в зависимост от разделите на религиозното право (фъкх). Хадисите от първата категория са поставени в началото. След това той старателно изследва хадисите от втората категория и запазва само най-достоверните. Отхвърля всички хадиси от последната категория.

Характерно за сборника Сахих на Муслим, е изключителната точност и яснота що се отнася не само до текстовете на хадисите, а главно до веригите на предаването им. Той изследва и оповестява какво би трябвало да бъде мнението за съобщителите на хадиси, както и за техния произход. За всеки хадис отбелязва и най-малките разлики във веригите на предаване или в предадения текст, макар разликата да се състои само в една буква.

В сборника на имам Муслим всеки хадис се съпътства от пълна верига на разказвачи или верига в случаите, когато един и същи хадис е предаден по различни пътища.

Твърди се, че така имам Муслим е събрал 7 275 хадиса, като някои се повтарят, защото имат различни вериги на предаване – около 4 000 различни хадиса. Сборникът Сахих на имам Муслим е широко известен в мюсюлманския запад (Северна Африка), където дори се предпочита пред сборника Сахих на имам Бухари. Учените от тази област са го изследвали и обяснили – такива са маликитският имам ал-Мазари, кади' Ияд и имам Науауи, които са ни оставили много подробни обяснения (тафсир).

Освен този сборник имам Муслим написал още:

1) Ал-Муснад ал-Кабиир

2) Ал-Джами алал абуааб

3) Ал-асмаау уал кун`я

4) Ал-афраад уал уухдаан

5) Китабу-л- Мухадрамуйн

6) Китабу Ауляд-ил Асхаб

7) Ат-Табакат

8) Ат-Тем`ийз уал Илел и др.

Неговата смърт

Имам Муслим умира в Нишапур през 261 г. от хиджра, която отговаря на 874 г. от р. Хр. Гроба му се намира в един от кварталите на Нишапур – Насраабад.

Молим се на Аллах (с.т) да награди него и всички останали трудещи се по пътя на Неговата религия, тези, които ги следват и всички вярващи до Съдния ден! Амин!



Книги, използвани при приготвяне на текста:

  1. Тарихул Багдат (Хатиб ал-Багдади) Кайро.биог. № 7089
  2. 40 хадиса от имам Науауи (изд. на Гл. Мюфтийство, Р. България )


Имам Ал-Бухари - İmam al Buhari

Известни личности в Исляма

................

Имам Ал-Бухари - İmam al Buhari


Един от най-големите учени в науката хадис, е Имам Бухари. Истинското му име е Aбу Абдуллах Мухаммед бин Исмаил бин Ибрахим бин Мугирa ал-Джулфи. Роден е на 27 шaууал 810 г.хр. (194 г. по хиджра) в Бухара и става известен с прозвището си Бухари. Автор е на един от шесте най-известни сборници на хадис.

Ранния период от живота му

Баща му Исмаил бил видна личност и разказвач на хадиси. Посещавал е сбирките на един от големите учени – Абдуллах ибн Мубарак. Бил е от хората, на които се приемала дуата. Често отправял следната молитва: „О, Аллах, не приемай всичко от моята дуа и желания, а отдели една част за ахирета, която да намеря там!“

Ал-Бухари бил още дете, когато баща му починал и майка му поема грижите за неговото възпитание.

Образованието му

Още в ранна детска възраст Бухари започнал да изучава наука от учените в Бухара. В началото на образованието си почувствал интерес към изучаването на науката хадис. Още от десетата си годишнина получил вдъхновение (желание) в сърцето си за наизустяване на хадисите и продължил да посещава уроците на учените по хадис. Ненавършил петнайсет години, Бухари вече знаел наизуст над 70 хил. хадиса. Като чули за това чудо, го попитали: „Наистина ли знаеш толкова хадиси?“ Той отговорил: „Да! Даже повече от седемдесет хиляди хадиса. Освен това знам от кой са предадени, годината на раждане и годината на смъртта на разказвача“. В науката хадис толкова се извисил, че с учителите си разисквал и спорел по различни въпроси. Впрочем учителят му Дахили с негова помощ научил кои са всички разказвачи на някои хадиси.

На 16-годишна възраст Бухари наизустил книгите на Абдуллах ибн Мубарак и Уаки ибн Джаррах. В науката фъкх изучил известните неща на муджтахидите.

По това време майка му го завела, заедно с брат му, на поклонение на светите места в Мекка. Ал-Бухари решава да остане в светия град и там да обогати своите знания в близост до големите учени традиционалисти и прависти, като майка му и брат му си тръгват сами.

Учители на имам ал-Бухари

По време на пребиваването си в Мекка, ал-Бухари учил фъкх на Имам Шафи' от Абдуллах бин Зубайр ал-Хамиди (р.а).

Останал в Мекка шест години, а след това започнал да пътешества из мюсюлманския свят в търсене на разказвачи на хадисите на Пророка Мухаммед с.а.с. Посетил Хорасан, Багдат, Шам, Египет, Басра, Куфа. Броя на учителите, при които учил, достига хиляда. Най-известни от тях са: Имам Абдуллах ибн Мубарак, Имам Абдуллах бин Зубайр ал-Хамиди, Имам Ахмад бин Ханбал, Имам Исхак ибн Рахауейх, Имам Али бин Медени, Имам Исмаил бин Идрис ал-Медени, Имам Ях`я бин ал-Майн, Имам Ибрахим ал-Балхи, и др. Аллах да е доволен от всички тях!

Имам Бухари като учител

Няма съмнение в това че по времето му не е имало по-голям учен в науката хадис от имам Бухари, а може би и след това. Хората се стичали от всеки край на света, за да се възползват от този извор на наука и поради тази причина не се знае точния брой на учениците му, но истината е, че те наброяват десетки хиляди. Най-забележителните имена между тях са:

Имам Абу Иса ат-Тирмизи (автор на сборника Сунан ат-Тирмизи),

Имам Мухаммед бин Насър ал-Маруази

Имам Абу Дауд (автор на сборника Сунан Aби Дауд),

Имам Муслим бин Хаджадж (автор на сборника Сахихи)

Имам Ахмад бин Шуайб ан-Нисаи’ (автор на сборника Сунан ан-Нисаи’) и др.

Книгите на имам Бухари

Сборника "Джамиу Сахих" е най-голямото и известно произведение на ал-Бухари, познат още като Сахих ал-Бухари.

Имам ал-Бухари известява: „Съставих тази книга въз основа на 600 000 хадиса, свърших я след 16 години проучавания и я превърнах в явно доказателство между мен и Аллах с.т. (Т.е. едно добро произведение, което би могъл да представи пред Аллах в Съдния ден)“.

От тези 600 000 хадиса имам ал-Бухари запазва само онези, които дават най-голяма сигурност по отношение на своята верига на предаване и съдържание. Неговият труд Сахих съдържа 7 275 хадиса.

Сборникът Сахих се нарежда сред първите книги с предания за Пророка (с.а.с). Автентичността и е причина тя да бъде считана от ислямските учени за най-вярната книга след Свещения Коран – книгата на Аллах. Този сборник се характеризира с подробно изследване на личностите, предали достоверните хадиси на Пророка (с.а.с). Ал-Бухари смята личните (религиозни, морални и научни) достойнства на известилите хадисите за най-важния елемент, който определя приемането или отхвърлянето на даден хадис. Едновремено с това анализира съвместимостта на хадиса с Корана и основните цели на ислямския закон.

Когато пишел тази книга, имам Бухари вземал гусл и извършвал два рака' молитва за истихара и лягал. След като се събудел, записвал хадиса в книгата си. Не записал нито един хадис без да е направил това. Това продължило шеснайсет години.

Освен сборника Джамиу Сахих Бухари написал още доста книги, най-известните от тях са:

1 – Тарих-ул Кабир – Книга с важно място в науката хадис, отнасяща се до риджал ал-хадис – предавачите на хадис, написал я, когато бил на 18 години. Книгата е издадена в 4 тома (1941-1954) и в 3 тома (1959-1963) в Хайдарабад.

2 – Тарих-ус Сагир – Книгата се нарича още Китабу дуафееу ас-сагир и в нея се посочват руату-д даиф (слабите предавачи на хадис). Тази книга е издадена в Индия през 1906 г.

3 – Китаб-ул Куния – Книгата посочва прякорите и прозвищата на известни личности. Издадена е в Хайдарабад през 1939 г.

4 – Адабул Муфрад – Книга, сбирка от хадиси, отнасящи се до характера и морала на вярващите. Книга е напечатана в Истанбул през 1906 г. и в Кайро през 1946г.

Също така и книгите Тауариху-л-ансаб, Рафу`л иадайн фи-с Салях, Хайру-л Калям фии къраату халф-ул имаам и още 20 книги.

Какво казват учените за ал-Бухари

„На теб само завистниците са ти врагове. Свидетелствам, че на света няма друг учен, като теб.“(Имам Муслим)

„Не познавам някой под това небе да знае повече за хадиса от Бухари“. (Мухаммед бин Исхак)

„О, вие, които искате да научите хадиса и неговата наука, елате при Бухари. При него ще намерите всичко, което вие нужно“. (Имам Исхак ибн Рахауайх)

"Не притежавам наука колкото косъмче от науката на Бухари“. (Абдуллах бин Хаммад)

„Видях имам Муслим да стои като малко дете пред имам Бухари, когато слушаше хадис от него“. (Мухаммед бин Якуб)

Манакиб имам ал-Бухари

(Разказ от живота на Бухари)

Веднъж, когато Имам Бухари отишъл в Багдат, повечето от тамошните учени се събрали и искали да го изпитат. Объркали текста и променили иснад (веригата на разказвачите) на над сто хадиса. Променените хадиси ги дали на един човек да ги разнесе на десет души по десет на всекиго от тях. Тези десет души отишли на сбора, в който участвал Имам Бухари и всеки един от тях му прочел дадените хадиси, като го попитали: „Знаете ли тези хадиси?“ Имам Бухари казал: „По начина, по който ги казвате, нито един от тях не съм чувал.“ След като прочели хадисите, Имам Бухари се обърнал към тях и им прочел правилно стоте хадиса и техния иснад. Всички разбрали силата на запаметяването на Бухари и висшите му знания в науката хадис. Той знаел всичко за живота на разказвачите на хадиси, сякаш е живял с тях.

Неговата смърт

В последните години от живота си, Бухари се пребивавал в Нишапур, след това в Бухара, но след дълги спорове с управителя на града, Бухари бил принуден да напусне родния си град и се отправил към Самарканд, но по пътя се разболял и останал в селището Харшенк при свои роднини, където болестта му се увеличила и на тридесетият ден от месец Рамадан в нощта срещу празника на Рамадан (256 г. от хиджра – 869 г.от р.Хр .) имам Бухари починал. Молитвата му дженаза била изпълнена пряко след молитвата на Рамаданския празник. Той бил на 62 години и според някои предания няколко дни след смъртта му от гроба започнала да излиза приятна миризма, която се разнасяла доста време след това. И все пак Аллах знае най-добре.

Молим се на Аллах с.т. да награди Имам ал-Бухари и всички останали трудещи се по пътя на неговата религия, тези който ги следват и всички вярващи до Съдния ден! Амин!



Книги, използвани при изготвяне на текста:

    1. Тарихул Багдат (Хатиб ал-Багдади) Кайро.
    2. Шамил ислям ансиклопедиси (Доц.Др. Айръакчаг) Истанбул.
    3. Списание Селям бр. (8) статия от (Мустафа Цънгов) София.
    4. 40 хадиса от имам Науауи (изд. на Гл. Мюфтийство, Р. България)


ИМАМ МУХАММЕД ИДРИС АШ-ШАФИИ (р.а) - İmam-ı Muhammed Bin İdris Şafii

Известни личности в Исляма

................

ИМАМ МУХАММЕД ИДРИС АШ-ШАФИИ (р.а) - İmam-ı Muhammed Bin İdris Şafii


Според най-ранния и точен биограф на Имам аш-Шафии, Абу Мухаммед Рахман бин Аби Хатим ал-Рази (поч. 327 г. от хиджра), Мухаммед Идрис ал-Шафии е роден в Газа, малък град на Средиземно море. Някои други биографи казват, че той се е родил в Аскалан (Ашкелон) - разположен близо до Газза, през 150 г. от хиджра. Произхода му е от племето курейш и е потомък на Пророка Мухаммед (с.а.с). След смъртта на баща му, майка му се върнала с него в Палестина в родното си йаменско племе.

Когато ал-Шафии бил на 10 години майка му се преместила в Мекка заедно с него. От ранното му детство той се отличавал с остър ум и превъзходна памет. Бил красноречив. Освен по право, той имал много добри познания по арабски език и поезия.

Ранния период от живота му

В детството си Шафии се е проявявал като много умно и способно момче в изучаването на традиционните ислямски науки. Като всяко мюсюлманско дете през тази епоха, той е започнал учението си с Корана и на 7-годишна възраст вече го е знаел наизуст. По същото време великият труд на Имам Малик Ал-Мууатта вече бил широко известен като книга по хадиси и фикх в Хиджаз и другите части на мюсюлманския свят.

На 15-годишна възраст Ал-Шафии е знаел наизуст Ал-Мууатта. Той изучил ислямската юриспруденция под ръководството на известния учен, мюфтия на Мекка, Муслим бин Халид ал-Занджи (поч. 180 г. от хиджра) и Суфян бин Уйайа (поч. 198 г. от хиджра).

Когато бил на около 20 годишна възраст Имам ал-Шафии се преместил от Мекка в Медина, за да се учи при Имам бин Анас р.а., известен медински учен и юрист. По това време ал-Шафии вече се ползвал с репутацията на известен юрист в Хиджаз и други места.

Ал-Шафии в Ирак

Когато управникът на Йемен посетил Медина бил така поразен от знанията на ал-Шафии, че го убедил да заеме държавна служба на администратор. Ал-Шафии приел да изпълнява длъжността за известно време. Откровеността му предизвикала конфликт между него и правителствените чиновници.

През 187 г. от хиджра, окован в тежки вериги, бил изпратен в Ирак. Срещу него били повдигнати различни необосновани обвинения в т.ч. и обвинение в заговор. Това се е случило по времето на халифата Харун ал-Рашид от династията на Аббасидите. Заедно с другите затворници Ал-Шафии бил изправен пред халифа, но бил помилван поради употребеното от него красноречие в собствена защита. Разказват, че той е обсъждал с халифа всички отрасли на знанието, включително гръцка медицина и философия, на съответните езици.

За негов късмет, по това време в двора на Харун ал-Рашид бил и Имам Мухаммед бин ал-Хасан ал-Шайбани (поч. 189 г. от хиджра), известния юрист-ханафит. Той му помогнал, като го представил като известен познавач на фъкх, чиито живот трябва да се запази. Беседите с Ал-Шафии доставяли такова удоволствие на халифа, че той станал негов покровител.

Така в Багдад Ал-Шафии намерил покой за ума и сърцето си и посветил времето си на сериозни занимания с Имам ал-Шайбани.

Като резултат от горчивия му опит на държавна служба, той си дал обет да не приема никаква длъжност, независимо от покровителството на халифа.

Много добър специалист от маликитската школа, благодарение на обучението си при Имам Малик, в Багдад Ал-Шафии получил нова възможност - да усвои в дълбочина ханафитската школа по ислямска юриспруденция. Той общувал с ханафитските юристи, обсъждал с тях различни правни въпроси и отстоявал гледната точка на своя учител Имам Малик и станал известен като защитник на хадисите. Така ал-Шафии е имал щастието да изучи в дълбочина и маликитската и ханафитската система.

Изучаване на маликитската и ханафитската школа

През 188 г. от хиджра, през Харран, Сирия, ал-Шафии се върнал в Мекка. Поради известността му в миналото и все по-голямата му слава на добър юрист, той бил приет много добре в Мекка и започнал да изнася лекции в Харам ал-Шариф. Познавайки добре двете школи, маликитска и ханафитска, той представял и подчертавал различията в позициите на Имам Малик и Имам Абу Ханифа. Много от сподвижниците на маликитската школа били разочаровани от изказванията му. Но той оказал влияние върху много други учени, един от които е бил Имам Ахмад бин Ханбал, обучавал се в този период в Мекка.

Въпреки известно различие в мнението му спрямо мнението на Имам Малик, той е оценявал изключително високо Ал-Мууатта и казвал: „Никога не се е появявала на земята книга, която да е била по-близо до Корана от книгата на Малик“, както и че Мууатта е най-полезната книга след Корана.

През 194 г. от хиджра ал-Шафии се върнал в Багдад и живял там 3-4 години. Халих Мамун ал-Рашид (поч. 218 г. от хиджра) го поканил да заеме длъжността на ал-кади /съдия/, но ал-Шафии отказал. По това време Абдаллах бин Муса го поканил в Египет. На 50-годишна възраст той напуснал окончателно Багдад - през 198 г. от хиджра. Някои биографи считат, че той е напуснал Багдад поради факта, че изключително остро е възразявал срещу мутазилитската доктрина, поддържана от управляващия халиф.

Ал Шафии в Египет

В Египет ал-Шафии попаднал в мирна и благоприятна атмосфера. Именно там са написани и по-голямата част от книгите му. Винаги бил заобиколен от множество учени от различни страни, които идвали при него, за да изучават фъкх и усул ал-фъкх. Неговите известни ученици Раби бин Сулайман (поч. 270 г. от хиджра , Абу Йакуб ал-Рууайти (поч. 231 г. от хиджра) и Абу Ибрахим бин Йахя ал-Маазани (поч. 274 г. от хиджра) и много други, слушали внимателно и записвали всяка дума на учителя.

При Имам ал-Шафии било прието всичко записано от учениците да му се чете на глас и той да поправя. По тази причина до нас са достигнали много точно записани лекции на Имам ал-Шафии.

Изключителен принос за ислямската правна система са известните книги на ал-Шафии Китаб ал-Умм и Рисала.

Имам Шафии е впечатлявал с личността си и бил широко известен с прямотата си и такуа /богобоязливост/. През живота си е разполагал с оскъдни средства. Но винаги е бил щедър към бедните и нуждаещите се. Неговият биограф ал-Рази описва, че обикновено всичко, което е получавал,е раздавал на бедняците.

Смъртта му

Много е жалко, когато ограничени последователи проявяват нетърпимост към различие в мненията на улем , както е в случая с ал-Шафии и неговия учител Имам Малик. Разказват, че човек на име Фитян, един от египетските последователи на Имам Малик, загубил в спор с ал-Шафии по време на научните му лекции и беседи. В резултат, последователи на Фитян нападнали ал-Шафии след негова лекция и го ранили тежко. След няколко дни ал-Шафии починал.

Други са на мнение, че той е страдал от стомашно заболяване, поради което отслабвал в последните години от живота си и е починал от естествена смърт. Той е починал в последния ден на раджаб (204 г. от хиджра) в Кайро, Египет. 4-ри столетия след смъртта му, 608 г. от хиджра айюбидският султан Малик ал-Камил построил на гроба му голям мавзолей с купол.

Известните творби на ал-Шафии

Едната от двете му велики творби е Китаб ал-Рисала фи-Усул ал-Фикх, позната под името ал-Рисала, е най-известната книга по ислямска юриспруденция. Самия Имам ал-Шафии често се позовава на ал-Рисала като на „нашата книга“, с което подчертавал значението, което й придава.

Известно е, че са съществували две книги, под едно и също име, старата ал-Рисала и новата Рисала. В старата Рисала Шафии създал система от безспорни източници на Шериа, в която са били включени Коран, общи и частни правила, отменящи и отменени съобщения, Сунната, разсъждения за иджма и кийас. За съжаление до нас не е достигнал текстът на старата Рисала, с изключение на откъси, цитирани в книги на други автори. Достигналата до нас нова Рисала е оказала огромно влияние върху цялата ислямска юриспруденция. Тя е основанието за званието на ал-Шафии „баща на ислямската юриспруденция“. Рисала е създадена от него в Египет. Тя е израз на зрелият му правен мироглед в зенита на кариерата му на учен-юрист. В Рисала Имам Шафии не само подчертава, че Сунната е източник на Шериа, но и формулира принципи на правото на нейна основа.

На практика Рисала е написана основно, за да защити мнението на традиционалистите за върховенството на Сунна. Най-големите авторитети, според него, по въпросите за Сунна които той цитира многократно, са Имам Малик и Суфян бин Уйайна. Основно неговият опит е бил извлечен от дебатите, които е провеждал с ханафитските юристи, по времето на пребиваването му в Багдад. Неговите дискусии, особено тези с Имам ал-Шайбани, са оказали значително влияние на правните му идеи.

Във втората си велика книга Китаб ал-Умм Имам ал-Шафии е посветил цял раздел на проведените дискусии с известните по това време юристи: Имам Малик, Имам Аузаи, Имам Абу Ханифа, Имам Абу Йусуф и Имам Мухаммед ал-Шайбани. Тази книга е показателна за величието на ал-Шафии като учен, за задълбоченото му познание върху трудовете на тези известни юристи.

Без съмнение Имам ал-Шафии е бил велик юрист и изключителен познавач на хадиси, който ще се помни до края на света. Израз на огромното му влияние върху ислямската юриспруденция е школата, наречена на името му шафиитска. Днес милиони хора по света се гордеят, че следват стъпките му и неговите наставления, когато произнасят различни юридически заключения. Основно негови последователи са в Йемен, Египет, Сирия, страни от Югоизточна Азия - Малайзия, Индонезия, Източна Африка, както и по целия мюсюлмански свят.

Нека Аллах (с.т) да бъде доволен от него!



Tags

Blog Archive

Blogger templates

Translate

Blog Archive