Курбан Байрям (Kurban Bayram)

Курбан Байрям (Kurban Bayram)

Всеки народ има празници. Мюсюлманите също имат своите празници. Разликата между празниците в Исляма и другите празници се състои в това, че при немюсюлманите празникът е повод за веселие и почивка, докато при мюсюлманите освен почивка и веселие, празникът е причина за общение със Създателя и време за равносметка на живота и поведението.

Според Исляма празникът е време и за радост, както и за размисъл за земния така и за отвъдния живот, защото в Исляма празниците винаги са след извършване на определен ибадет (служба). След него започва празникът, който е вид награда. И в отвъдния живот вярващите ще получат наградата от Аллах Теаля, заради това, че в този живот са изпълнили своята мисия.

Курбан байрам е именно такъв празник. Празник, в който се извършва поклонението хадж – световния мюсюлмански конгрес в Мекка. Той на практика е израз на равенството между мюсюлманите, там се срещат и се запознават мюсюлмани от целия свят, разбират се по между си без да знаят общ език, там говорят чувствата... Този всеобщ ибадет няма равен на себе си, защото напомня за деня, в който всички хора, независимо от националност, език и цвят на кожата, ще застанат пред Всевишния Аллах, за да получат справедлива присъда за делата си.

Поклонението хадж е ибадет, който спомага мюсюлманите да заздравят вярата си, да се сдобият с по-голямо самочувствие и да станат по-издръжливи на изпитания. От друга страна посещението на светите места спомага за разбиране историята на Исляма, като същевременно убеждението в съществуването и единството на Всевишния се задълбочава в сърцата им.

Този празник не се празнува само в Мекка, тъй като практически е невъзможно всички мюсюлмани да отидат там. Ако една малка част от мюсюлманите имат възможност да посетят светите места и да извършат поклонение, то останалите празнуват по родните си места.

Курбан байрам е характерен с курбаните, които се принасят в жертва в името на Аллах. Смисълът на курбана не се състои в коленето на животното, нито в неговата кръв, нито пък в месото му. Целта на курбана се изразява в боязънта пред Аллах и подчинението на Неговата повеля. В тази връзка в Свещения Коран е казано:

"Не тяхното месо, не тяхната кръв ще стигне до Аллах, а вашата набожност ще стигне до Него. Така Той ви ги е подчинил, за да въвеличавате Аллах, че ви е напътил. И възрадвай благодетелните!" (Хадж, 22: 37)

Целта на религията, целта на живота, целта на съществуването е боязънта пред Аллах. Човек се ражда, живее и умира. Ако всичко в живота му е съобразено с повелите на Аллах, то той има смисъл. Всъщност появата и смъртта на човек са единствено по волята на Аллах. Но, животът също трябва бъде съобразен с това, което Той одобрява. Само тогава в него ще има смисъл, ще е полезен и само тогава човек ще е щастлив...

Всевишният Аллах повелява:

"Кажи: “Моята молитва и моето служене, и моят живот, и моята смърт са за Аллах, Господа на световете.”" (Енам, 6: 162)

Курбанът е жертвоприношение единствено заради Аллах, за да заявим предаността си към Него. Изразяването на тази преданост не пречи мюсюлманинът да се възползва от месото на жертваното животно, не пречи и да бъдат нахранени близките и бедните от това месо. Основната цел обаче от курбана не е ритуалът, не е символиката, нито материалната полза. Основната цел е боязънта пред Аллах и чувството за преданост пред Него. Мухаммед саллеллаху алейхи ве селлем казва в хадис:

“О, хора! Пренесете животно в жертва, като се надявате на награда от Аллах за това извършено от вас дело.” (ет-Тергиб вет-Терхиб)

“Който принесе в жертва животно с искреност за Аллах и с надежда от Аллах за награда за това дело, това животно ще бъде за него преграда пред огъня на Ада.” (ет-Тергиб вет-Терхиб)

Следователно, жертвоприношението в Исляма е израз на съчетаването на духовното и материалното, което е залегнало в основата на ислямската религия.

Жертвоприношението е сунната на Ибрахим (алейхисселям), получил като изпитание заповед от Аллах да принесе в жертва сина си. Ибрахим показал готовност да изпълни тази повеля и даже е пристъпил към нейното изпълнение. В този момент обаче идва милост от Аллах, Който изпраща на Ибрахим коч, който да принесе в жертва вместо сина си. Това още веднъж показва, че целта от курбана е да се заяви предаността, искреността и себеотрицанието като се колят в името Му курбани.

Погледнато от друг ъгъл, това показва, че ислямската религия отдава особено значение на човека като поставя всичко в негово подчинение:

"И подчини Той за вас нощта и деня, и слънцето, и луната, и звездите са подчинени на Неговата повеля. В това има знамения за хора проумяващи." (Нахл, 16:13)

Всичко е в подчинение на човека в това число и животните, които се принасят в жертва...

Истинският притежател обаче е Аллах Всевишния, поради което животните се колят в Негово име.

Така през дните на Курбан байрам изпъква важността на човека във вселената, на яве излиза неговото господство на земята. В същото време се разбира и истината, че въпреки достойното място на човека във вселената, той не е абсолютен господар. И хората имат Господар, Който е господарят на всичко. Той е, Който заслужава преклонение и в Негово име се вършат всички добри дела. Той е абсолютният Владетел, Който се разпорежда според волята Си.

През тези дни на преден план излиза и взаимната помощ между мюсюлманите, богатите са задължени да колят курбан и така подпомагат бедните. Това също е в името на Всевишния, което показва, че те прилагат Неговата заповед във всеки аспект на техния живот.

Накратко казано, мюсюлманският празник Байрам е повод за преклонение пред Аллах, радост и подобряване на взаимоотношенията между хората. Ние всички се възползваме рационално от тази възможност да празнуваме като истински мюсюлмани.

Говеене (Oruç)

Говеене (Oruç)

В името на Аллах, Всемилостивият, Милосърдният!

Възхвалата е за Всевишния Аллах, Който е повелил говеенето през месец Рамадан и отредил този месец, да превъзхожда останалите. Саляту селям да бъде за Мухаммед (сас) най-превъзходният измежду пророците и пратениците.

Скъпи братя и сестри!

Говеенето е служене, при което от зазоряване (имсак) до залеза на слънцето с намерение заради Аллах, човекът се въздържа от хранене, пиене, полов контакт и от всяко нещо, което го проваля.

Ползата от говеенето е голяма. Пратеникът (с.а.с) казва:

“Онзи, който заради Аллах говее един ден, Аллах ще го отдалечи от Огъня (на разстояние, което се изминава за) седемдесет години” (Муслим)

Говеенето се разделя на: задължително и доброволно (нафиле).

Към задължителното говеене спада:

1. Говеенето през месец Рамадан.

2. Кефарет (говеене като за изкупление на прегрешения).

3. Незр (говеене при вричане).

Говеенето през месец Рамадан е повелено през втората година по Хиджра и е една от основите на Исляма. Аллах Теаля казва:

"О, вярващи, предписано ви е говеенето, както бе предписано и за онези преди вас, за да се побоите" (Сура Бакара, 2 :183)

Пратеникът (с.а.с.) казва:

“Ислямът е изграден върху пет /основи/: Засвидетелстването, че няма друг Бог, освен Аллах и че Мухаммед е Негов Пратеник, извършването на намаз, даването на зекят, извършването на хаджилък и говеенето през месец Рамадан.” (Муслим)

Достойнствата на месец Рамадан и наградите за извършените през него дела са големи. Пратеникът (с.а.с.) казва:

“На онзи, който говее месец Рамадан с вяра, искреност и надежда за награда, му се опрощават отминалите грехове.” (Муслим)

Говеенето през месец Рамадан започва, след като бъде видяно новолунието на този месец. Ако времето е облачно и луната не може да бъде видяна, говеенето задължително трябва да се започне след изтичане на тридесетия ден от месец Шабан. А когато бъде видяна луната на следващия месец Шеууал, говеенето приключва. Ако небето е облачно и луната на Шеууал не може да бъде видяна, говеенето се прекратява след изтичане на тридесетия ден. Пратеникът (с.а.с.) казва:

“Заговявайте, когато видите луната (на месец Рамадан), и прекратявайте, когато видите луната (на Шеввал). Ако поради облаци луната не се вижда, изпълнете дните на месец Шабан до тридесет.” (Муслим)

Основи на говеенето са:

1.Нийет (възнамерение).

Аллах Теаля казва:

"И бе им повелено да се прекланят единствено пред Аллах, предани Нему в религията, правоверни…" (Сура Бейине, 98:5)

Пратеникът (с.а.с.) казва:

“Делата са според намеренията, и всеки човек се възнаграждава според това, което е възнамерил.” (Муслим)

2. Въздържане от всяко нещо, което проваля говеенето.

Аллах Теаля казва:

"... яжте и пийте до зазоряване, докато различите белия конец от черния [т.е. деня от нощта]..." (Сура Бакара, 2 :187)

Говеенето през месец Рамадан е задължение за всеки зрял, умствено здрав мюсюлманин, който не е пътник и е здравословно добре. Жената не трябва да говее, когато е в месечен цикъл или е родилка.

Групите хора, на които е позволено да не говеят през месец Рамадан:

– Много възрастни, немощни и постоянно болни, на които излекуването е невъзможно. Те обаче са задължени да плащат фидйе (изкупление).

Изплащане на изкуплението става по два начина:

1. За всеки пропуснат ден да бъде нахранен със сготвена храна по един беден или нуждаещ се.

2. За всеки пропуснат ден, да се даде на беден или нуждаещ се около (2,250 кг) от следните хранителни продукти: пшеница, брашно, ориз и други подобни.

Аллах Теаля казва:

"А за които не могат – откуп: да нахранят човек в нужда." (Сура Бакара, 2 :184)

– Разрешава се да не говеят през месец Рамадан на болните и пътуващите. След изтичане на месец Рамадан те трябва да наваксат, т.е. да постят толкова дни, колкото са пропуснали.

Аллах Теаля казва:

"Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път – да се издължи в други дни." (Сура Бакара, 2 :185)

Хамза Ел-Еслемий (р.а.) попитал Пратеника (с.а.с.):

”О, Пратенико на Аллах! Аз мога да пътувам и да говея, и ако говея, ще имам ли грях?” А той (с.а.с.) отговорил: “Това е разрешение от Аллах Теаля, и има награда, за който се възползва от него, няма грях за този, който иска да говее.” (Муслим)

– Забранено е жените да говеят, когато са в месечен цикъл, същото се отнася и за родилките. След изтичане на месец Рамадан, те трябва да издължат пропуснатите дни. Айша - радиаллаху анха - казва:

“Когато бяхме в месечен цикъл по времето на Пратеника (с.а.с.), той ни заповядваше да издължаваме пропуснатите дни от месец Рамадан, но не ни заповядваше да издължаваме пропуснатия (през този период) намаз.” (Муслим)

А за онзи, който умишлено разговее през месец Рамадан, Пратеникът (с.а.с.) казва:

“Който умишлено и безпричинно разговее един ден от месец Рамадан, той не може да се отплати дори и цяла година да говее (т.е. не може да достигне наградата за пропуснатия ден от месец Рамадан).” (Абу Дауд)

Правила и препоръки при говеене:

1. Възползване от благодатта на сахур. Това е времето за хранене преди говеене – от полунощ до зазоряване.

Пратеникът (с.а.с.) казва:

“Яжте на сахур, защото в него има благодат” (Муслим)

2. Разговяване навреме.

За предпочитане е да се разговява веднага след залез слънце. Пратеникът (с.а.с.) казва:

“Хората ще са в добро докогато бързат да си разговяват (навреме).” (Муслим)

Анас ибну Малик (р.а.) казва:

”Пратеникът (с.а.с.) разговяваше с няколко пресни фурми преди да извърши вечерната молитва, ако нямаше пресни фурми, със сушени, а ако и такива не се намираха, тогава с няколко глътки вода.” (Абу Дауд: 2356)

3. Дуа по време на говеене и при разговяване. Пратеникът (с.а.с) е казал:

“Дуата на говеещия, отправена при разговяване, не се отхвърля.”

При разговяване Пратеника (с.а.с.) казвал:

“Жаждата си отиде, тялото се освежи, а наградата е сигурна иншааллах.” (Абу Дауд)

“О, Аллах мой! Заради Теб говях и с дареното ми от Теб препитание си разговях.” (Абу Дауд)

4. Въздържане от всяко нещо, което е несъвместимо с говеенето. Пратеникът (с.а.с.) казва:

“Аллах не се нуждае от гладуването и жадуването на онзи, който не изостави словата съдържащи измама и заблуда и делата според тях." (Абу Давуд: 2359)

5. Усилия за извършване на повече ибада през последната десетдневка от месец Рамадан. Айша (р.а) казва:

“През последната десетдневка от месец Рамадан Пратеникът (с.а.с.) полагаше повече усилия за ибадет, отколкото през останалото време.” (Муслим: 2780)

Какво се позволява по време на говеене:

1.Къпане след омърсяване вследствие на семеотделяне.

Айша (р.а) казва:

“Пратеникът (с.а.с.) говееше, понякога осъмваше джунуб (омърсяване вследствие семеотделяне), после се изкъпваше (и продължаваше говеенето).” (Муслим: 2583)

2. Къпане при силна жега или жажда. Един човек казал на Абу Бакр ибни Абдуррахман (р.а):

“Видях Пратеника на Аллах (с.а.с.), когато говееше да изсипва върху главата си вода, вследствие на силна жажда или жега.” (Абу Дауд)

3. Прегръщане и целуване, когато няма опасност от възбуждане.

Айша (р.а) казва:

“Пратеникът (с.а.с.) прегръщаше и целуваше неговите съпруги, когато говееше, но измежду всички той най-добре владееше страстите си …” (Муслим: 2571)

4. Инжектиране, даване на кръв, вадене на зъб и други. Подхранващите системи и инжекции провалят говеенето.

5. Изплакване на устната и носната кухина. Пратеникът (с.а.с.) казал на Лекит ибни Сабрате:

“Когато изплакваш носната кухина, смръкни обилно вода, с изключение когато говееш.” (Абу Дауд)

Молим се на Аллах Субханeху уе Теаля да ни подкрепя в извършването на добри дела и да ни предпазва от лошите, да ни дари с добро в този и в отвъдния живот, и да ни защити от Огъня; да опрости греховете ни, греховете на родителите ни и на всички мюсюлмани. Амин!

Месец Рамадан - Ramazan ayi

МЕСЕЦ РАМАДАН - RAMAZAN AYI

Месец Рамадан –свещеният месец за мюсюлманите; 

Месецът, от който започва ислямското летоброене и история; 

Месецът, през който е низпослан Свещения Коран; 

Месецът, който се явява опорна точка за един от стълбовете на Исляма – говеенето.

“Рамадан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път – да се издължи в други дни. Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни, а да завършите докрай определените дни, да възвеличите Аллах за онова, с което ви е напътил и да сте признателни.” /2:185/

Говеенето е довод за вярата на рабите във Всевишния Аллах. Говеенето е служене на Всевишния. То е израз на дълбоката и искрена любов на мюсюлманина към Неговия Създател. Говеенето изпълва човека с надежда да спечели благоволението на Аллах. Наградата за говеенето е велика, защото Всевишният го е отредил за Себе Си.

Пророкът /Аллах да го благослови и с мир да го дари/ е казал: "Аллах каза: Всяко дело на синовете на Адам е за тях самите, освен говеенето. То е за Mен и наградата за него Аз я давам." /Бухари/

Говеенето не е просто един от обредите в Исляма. То е мерило за искреността - тaйнство между Аллах и Неговия раб. Няма друга система или религия, която дава на човека такъв метод за духовно извисяване и стремеж към Него – Единствения. Пратеникът на Аллах /с.а.с./ е казал :

“Говеенето е предпазване от Огъня.”

И още : “Който говее през месец Рамадан с вяра и очакване на награда от Аллах, на него се опрощават предходните грехове.” /Муслим и Бухари/

И е казал : “От Рaмадан до Рамадан се опрощава онова, което е във времетраенето между тях, ако не са извършени големи грехове” /Муслим/

И още: “В Рая има врата “Ар-Раййан”, през нея в Съдния Ден ще влязат само говеещите. Никой друг, освен тях не ще влезе от там…” / Бухари /

Кой би допуснал да пропилее всичко това? Кой не би искал да даде всичко от себе си, за да спечели тази благодат?

Всеки би положил максимални усилия, би се отрекъл от всичко, което ще му попречи, за да получи Неговата благодат. А това, което се иска от нас е толкова малко, в сравнение с онова, което ни предлага Аллах Всевишния! От нас се иска само да се откажем от няколко незначителни земни блага и то не напълно. Говеещият трябва да изостави това, което Аллах е забранил.

Пратеникът /с.а.с./ е казал: ”Когато някой от вас говее, да не изрича непристойност и да не проявява безразсъдство.” /Муслим/

Говеенето е божествено предписание за самоуспокоение и самоконтрол, за поддържане на човешкото достойнство и свобода. Тези резултати винаги се проявяват, ако човек правдиво говее.

Пророкът /с.а.с./ е казал: “Колко говеещи има, които не притежават нищо от говеенето, освен гладуването. И колко отслужващи нощната молитва има, които не притежават нищо от нея, освен бдението нощем.”

Месец Рамадан е велик месец. През него е низпослан Коранът - за напътствие на хората с ясни знаци от напътствието и разграничението и като изцеление за вярващите.

Пророкът /с.а.с./ е казал: “При вас дойде Рамадан, благословен месец. Аллах, Всемогъщ е Той и Превелик, предписа за вас като задължение говеенето през този месец. Разтварят се тогава дверите на небето и се затварят дверите на Ада, и се слагат окови на сатаните – непокорници. На Аллах тогава принадлежи нощ (нощта Кадр) , по-добра от хиляда месеца. Онзи, който не се възползва от нейното благо, той се е лишил.”/ Нисаи /

Нека се възползваме от този месец - благодат от Всевишния Аллах. Да отворим душите и сърцата си за Него - Той иска толкова малко от нас: "Човек изоставя страстите си и храната заради Мен." / Муслим /

Говеенето е едно от проявленията на единство на ислямската общност. То е символ на нейната солидарност и взаимопомощ – заговяване в едно и също време, разговяване в едно и също време, няма разлика между богат и беден, водач и воден. Единствените критерии са богобоязливостта и отдадеността на Всевешния Аллах.

Mолитвата НАМАЗ

НАМАЗЪТ - NAMAZ

Слава на Аллах Господаря на световете. Той е сътворил човека и го е прославил като му е възложил да извършва ибадет. Всевишният Аллах е повелил:
"О, хора, служете на своя Господ, който е сътворил вас и онези преди вас, за да се предпазите." (2:21)

Саляту селям (Мир и благосолов) на последния пророк и пратеник. Аллах е благоволил да го издигне в небесата по време на възнесението и на това превъзходно място е получил от Господаря на световете дългът да извършва намаз.

Поради тази причина, намазът е главното задължение след вярата и най-важната особеност, която отличава вярващите.

От Джабир Радийеллаху анху (Аллах да е доволен от него) е предадено, че е казал: “Расулюллах Саллеллаху алейхи ве селлем каза: “Между човека, съдружаването с Аллах и неверието стои изоставянето на намаза”.

След казаното до тук нека поясним, че намазът е най-важният ибадет относно който е необходимо всеки мюсюлманин да заучи предписанията за него. Това е така, защото намаза има в Исляма изключително голяма стойност. Ако вярата е да изречеш (това в което вярваш) и да го потвърдиш със сърцето, то намазът е действия с частите на тялото и подчинение на Аллах Всемилостивия.

Тъй като намазът е ибадет, който насочва човека единствено към Аллах, който го подготвя за достоен земен живот и вечното щастие в отвъдния живот, който възпитава душата му - заповедите относно него следват една след друга. Чрез намаза се осъществява връзката между раба и Господаря. Чрез него човек остава привързан към покорството, отдалечава се от забраните и получава храна, която е подкрепа за душата.

Намазът е ибадет, който е необходимо да се изпълнява по начина утвърден от ислямския закон шериата, защото пратеника Саллеллаху алейхи ве селлем е казал: “Извършвайте намаза така, както сте ме видели аз да го извършвам”. Следователно, за да може човек правилно да извърши този ибадет, е неизбежно заучаването на всички постановления относно него.

Ето тук се разбира важността на тази книга, която поучава за намаза, неговата стойност, за влиянието му върху живота на мюсюлманина и правилното му изпълнение според начина по който сме поучени от пратеника Саллеллаху алейхи ве селлем.

Свещеният Коран отдава голямо значение на намаза. Множество айети от него повеляват за правилното изпълнение и постоянството относно намаза. Всевишният Аллах е повелил:
…които вярват в неведомото и отслужват молитвата, и раздават от онова, което сме им дали за препитание. (2:3)

А онези, които пренебрегват намаза и са го забравили, са предупредени по следния начин:
Горко на отслужващите молитва, които своята молитва [съзнателно] пренебрегват (107:4, 5)

По отношение на тези, които са изоставили и забравили намаза напълно е заплахата на Аллах Всевишния:
Но ги последваха поколения, които изоставиха молитвата и последваха страстите. Тях ще ги постигне изтребление.(19:59)

В Свещения Коран ясно се откроява изключително важното място на намаза. Поради тази причина ние виждаме в него да се говори за призив за намаза:
О, вярващи, щом се призове за молитвата в петъчния ден, устремете се към споменаването на Аллах и оставете търговията! Това е най-доброто за вас, ако знаете. (62: 9)
Пак в Свещения Коран във връзка с намаза се повелява чистота:
О, вярващи, когато станете за молитвата, измийте лицето и ръцете си до лактите, и обършете главата, и измийте нозете си до глезените. И ако сте омърсени, почистете се; и ако сте болни или на път, или някой от вас е дошъл от нужника, или сте обладавали жени, а не сте намерили вода, тогава потърсете чиста земя и натрийте с нея лицата и ръцете си. Аллах не иска да ви притесни, а иска да ви пречисти и да изпълни Своята благодат към вас. Дано сте признателни! (5:6)

В Словото на Аллах има знак и за това да бъдат изградени джамии и призив, да се влиза в тях с чисти дрехи.

Свидетели сме още, как и пречистата сунна на Мухаммед Саллеллаху алейхи ве селлем ни поучава на ползата, ролята и видовете на намаза. И то така, че последните думи на пратеника Саллеллаху алейхи ве селлем са били:
“Намазът, намазът! И още, внимавайте за тези, които са под ваше разпореждане.”

Намазът е последното нещо от религията, което би могло да бъде изгубено. Ако и той бъде изгубен, означава, че цялата религия е изгубена. Намазът е първото дело за което човек ще бъде питан в Съдния ден. За да се разбере неговата важност е достатъчно да се спомене, че той очертава границата между вярата и неверието.

Абу Мухаммед Абдуллах б. Мухаммед ат-Тайяр

Член на преподавателския съвет по Фъкъх във Факултета по шериат и методология на религията в ел-Касим)

ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМАТА “САЛЯТ (НАМАЗ)”

А. Речниково значение:

В речника Таджул-Арус се казва: “Ако (поканеният за храна) говее, нека да произнесе салят.”, което има смисъла да отправи дуа за хаир и берекет. Всеки, който отправя дуа се назовава и “мусалли”. Ибнул Араби казва, че салят означава молене за милост от Аллах. Повелята на Всевишния Аллах: “Той е, Който ви благославя…” е в смисъла, който ви помилва. Изразът “Меляикетата десет пъти му отправят салят” означава, че молят за опрощението му. Понякога меляикетата отправят салят, а също може да бъде отправян и от други. Изразът използван в следния хадис от Севде Радийеллаху анха: “Ако умра Осман б. Мазун ще отправи салят за мен.”, което означава ще моли (Аллах) да ме помилва. По това време Осман е бил починал.

Салят от Превеликия Аллах към Неговия пратеник се казва, че означава, Аллах ще го благослови. В този смисъл е повелята на Всевишния Аллах: “Върху тях има благослов и милост от техния Господ.”

В речника Лисанул Араб пък се казва: Салят от Аллах означава милост от Него; салят от меляикетата, хората, джиновете или други творения означава ибадет, който се състои от къям, рукю, седжде, дуа и тесбих, салят от птиците, насекомите пък означава тесбих – споменаване на Аллах.

Б. Шериатско значение на салят (намаз):

Шериатсксото значение на салят е ибадет състоящ се от специфични изрази и действия, който започва с текбир (възвеличаване на Аллах изричайки Аллаху акбар - Аллах е най-велик ) и приключва с отдаване на селям. Под изрази се разбира слова като текбир, рецитиране на Коран, тесбих, дуа, и други подобни. Под действия се разбира, къям, рукю, суджуд, посядане на тахийят и други подобни действия.

Когато се замислим върху речниковото и шериатско значение на намаз (салят) виждаме, че между тях има здрава връзка. Отправянето на дуа, извършването на действия и възвеличаването, всички те се съдържат в шериатското значение на думата. Следователно, именуването с думата салят е като назоваването отделните части на едно и също нещо.

Намазът обхваща дуата като една шериатска същност. Предаността пък се проявява след спазване на задължителните постановки относно намаза, предписани от Всевишния Аллах. Придържането към тях заема място сред най-важните задължения, които трябва да бъдат спазвани. Именуването на намаза с неговото шериатско название салят е поради това, че в него се съдържа почит и възвеличаване на пречистия от всякакви недостатъци Аллах Теаля.

Ако думата салят, съгласно речниковото и значение е взета от “ес-Салаван”(което означава кълки), то е защото това са частите, които имат важна роля при извършване на саджда. Не може да бъде извършено нито саджда, нито руку, без те да бъдат задействани. Тази дума е като думата “баа”(което означава ръка) и тъй като ръцете са тези, които се подават при извършване на търговия в арабския език търговията се назовава “бейа”.

“Салюта” пък се нарича мястото където се извършва намаз. Съвсем ясна е връзката между двете значения. От това се разбира връзката между речниковото и шериатското значение на думата “салят”.

.....................................................

Изоставянето на молитвата

Всевишният Аллах казва:

„Но ги последваха поколения, които изоставиха молитвата и последваха страстите. Тях ще ги постигне изтребление, освен онези, които се покаят и вярват, и вършат праведни дела…” /Мерйем - 59-60/

Ибн Мес`уд е казал: “Изоставиха” - не означава, че са изоставили напълно молитвата, а са закъснявали с предписаното време за отслужване.

Всевишният Аллах казва:

„Горко на отслужващите молитва, които своята молитва пренебрегват.” /Ал-Маун - 4-5/

Пратеникът на Аллах (С.А.С.) разяснява, че нехайните, които са споменати тук са онези, които отсрочват своята молитва.

Сеад ибн Уеккас (Р.А.) е казал: “Които своята молитва – съзнателно – пренебрегват”, че това е закъсняването с времето на молитвата, Всевишният Аллах ги нарича в знамението “кланящи”, дори след като са станали небрежни към молитвата, като са закъснявали с времето за молитва. А обещанието от Всевишния Аллах към тях е проклятие, а това е сурово наказание.

Всевишният Аллах казва: „О, вярващи, да не ви отвличат от споменаването на Аллах нито вашите имоти, нито вашите деца! А които сторват това, те са губещите.” /Ал-Мунафикун – 9/

Тълкувателите на Свещения Коран казват: “Значението на “от споменаването на Аллах” в това знамение е петкратния намаз, а който се ангажира с парите си в продажба, в покупка, в препитание, в децата си, и изоставят молитвата от времето й, то те са от губещите.

Всевишният Аллах известява за обитателите на Джехеннема, като казва: „Какво ви отведе в Преизподнята? Ще рекат: ние не бяхме сред отслужващите молитвата, и не хранехме нуждаещия се, и затъвахме в празнословие със затъващите, и взимахме за лъжа Съдния ден, докато ни застигни смъртта. Затова не ще им помогне ничие застъпничество.” /Ал-Муддессир - 42-48/

Пратеникът на Аллах (С.А.С.) е казал: „Между рабът и неверието е изоставяне на намаза.” /Муслим – 82/

„Който изпусне следобедната молитва, то делата му се провалят.” /Бухари-553/

„Повелено ми бе да воювам с хората, докато кажат: “Ля иляхе иллеллах”, и да отслужват молитвата, и да дават милостиня (зекят). И ако извършат това, те предпазват от мен кръвта си и парите си, освен по право, и равносметката им е пред Всевишния Аллах” /Бухари – 25/

„Веднъж в джамията на Пратеника (С.А.С.) влезе един човек, откланя два рекята набързо и отиде при Пратеника (С.А.С.), за да му даде селям. Тогава Мухаммед (С.А.С.) му рекъл: “Върни се и кланяй отново, защото ти нямаш намаз!” Този човек се върнал и кланял отново, по същия начин, набързо и пак отишъл при Пратеника (С.А.С.), за да му даде селям. Мухаммед (С.А.С.) пак го върнал, като това се повторило три пъти. След третия път този човек казал: “О, Пратенико на Аллах, Който те изпрати с истината, аз не знам друг начин да кланям! Кажи ми как да се кланям!” Пратеникът на Аллах (С.А.С.) е казал: “Когато решиш да отслужиш намаз, измий се хубаво - абдест, след това се обърни към Къбле и кажи: “Аллаху Екбер”, после прочети това, което ти е лесно от Корана. След това се наведи на рукю, докато се успокоиш, после се изправи от рукю и се застой прав. Когато отидеш на седжде, успокой тялото си, после се изправи за да седнеш и се застой, след което направи още едно седжде и се застой. И така прави в целия намаз!” /Бухари -793/

„Ако някой от вас отиде на седжде, нека да постави лицето, носа и ръцете си на земята, защото Всевишния Аллах ми вдъхнови да правя седжде на седем части от тялото. Челото, носът, дланите на двете ръце, колената на двата крака и пръстите на двата крака. Който се кланя и не отдаде правото на една от тези части на тялото, то тази част на тялото го проклина, докато излезе от намаза.” /Бухари – 809/

Дуа (Молитва)

Дуата (Молитва)

ДУАТА

Аллах Теаля е сътворил човека слаб, както от физическа така и от психическа гледна точка: …Човекът бе сътворен слаб. (Ниса, 4: 28) Когато човек се вгледа в заобикалящата го природа, вижда величествените творения на Господаря си и усеща своето безсилие. Нещо повече, физическата слабост на човека може да бъде прозряна и от факта, че дори и един микроб, който не може да бъде забелязан без микроскоп, е способен да го обезсили.

Човек физически е слаб, но психически силен!

Това може да е виждането на някои, но ако проследим внимателно човешката психика, ще видим също, че и психически човек е слаб. Дори и най-малката несгода е способна да разстрои човека, да го предизвика, да го злепостави, да провали плановете му.

От всички тези факти се вижда, че човек има нужда да се опре на нещо, да потърси помощ от някого…

Винаги, когато човек потърси помощта на друг човек, рано или късно той е разочарован, тъй като този, от когото е потърсена помощта, притежава същите недостатъци, той също се нуждае от подкрепа…

Необходимо е да се търси помощ от Този, Който не се нуждае от отпла, Който няма недостатъци и нищо не може да Му попречи да изпълни желанието на този, който се обръща към Него. Този, който притежава такива качества и може да удовлетвори желанието на нуждаещите се е Всевишният Аллах, Който е Целта на всяко нещо, Самодостатъчният, Пребогатият, който не изпитва никаква нужда.

Обръщението към Аллах, моленето за милост, търсенето на помощ от Него се нарича дуа.

Дуата е ибадет, който се изпълнява от всеки, независимо дали е религиозен или не, и независимо от религията, която той изповядва. Ангажирането на този ибадет от всеки се опира на факта, че човек е сътворен слаб и в природата си той се нуждае от помощта на Аллах Теаля. Следователно, умишлено или неволно, всеки се обръща към Аллах Теаля и моли за помощ. Това се забелязва и в нашето всекидневие, тъй като дори и най-твърдите привърженици на атеизма биват забелязани да изричат молитви към Всевишния.

Дуата е ибадет изпълняван от всеки пратеник на Аллах. Така например Юнус (алейхисселям) попада в стомаха на кит и прави дуа към Аллах да го избави от там.

“…Няма друг бог освен Теб! Пречист си Ти! Наистина бях несправедлив.”(21: 87)

В Свещения Коран се споменава и за дуата на пратеници на Аллах като Нух (алейхисселям):

По-рано спасихме и Нух, когато призова и Ние му откликнахме, и спасихме него и семейството му от огромната горест. (Енбия, 21: 76) Зекерия: …“Господи, не ме оставяй сам! Ти си Най-добрият наследник.” (21: 89) и много други.



Къде и кога се прави дуа

Както вече споменахме всеки може да прави дуа и всеки по свой начин прави дуа. Дуата е ибадет, който може да се извършва винаги и навсякъде. Човек се обръща към Аллах Теаля, когато изпадне в беда, има нужда от помощ или иска да Му благодари. Всеки знае най-добре кога и каква дуа да отправи към Аллах. В Свещения Коран Всевишният Аллах повелява: И когато Моите раби те питат за Мен ­ Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове. Нека и те Ми откликнат, и нека вярват в Мен, за да се напътят! (Бакара, 2: 186)

Съществуват обаче места, където Аллах Теаля приема дуата. Някои от тях са:

1. на местността Арафат, когато хаджиите пребивават там;

2. в Свещената джамия в Мекка;

3. в Свещената джамия в Медина;

4. в Свещената джамия Акса и д-р.


Някои хора разбират неправилно това, като се събират на определени места като гробове и правят там дуа, като смятат, че на такива места тя ще бъде по-приета. Нещо повече, в такива случаи някои хора се обръщат не към Аллах, а към погребания в този гроб. Това е нередно и в такъв случай има даже опасност от ширк (съдружаване или изравняване на творения с Аллах Теаля).

По отношение на времената, в които Аллах Теаля приема дуата, може да се пише много, но нека се задоволим с отбелязването на някои от тях:

- в деветия ден на месец Зулхидждже (арафа). В хадис се казва: “Най-добрата дуа е в деня Арафа.” (Тирмизи)

- в нощта Кадр, за която Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) бил запитан от съпругата си Айша: “О, пратенико на Аллах! Ако разбера коя е нощта Кадр, каква дуа да отправя. В отговор на това Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казал: “Кажи: Аллахумма иннака афуввун, тухиббул афуа фа`афу анни.” “О, Аллах! Наистина Ти Си опрощаващ, обичащ опрощението, прости ми!” (Тирмизи)

- в петъчен ден и нощта, която свързва четвъртъка и петъка. За този ден Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) казва: “Най-добрия ден, над който слънцето изгрява е петък. В този ден е сътворен Адем, в него е свален на земята, в него е прието покаянието му, в него умира, в него ще настъпи киямет, в този ден всяко живо същество издава звук от страх от киямета, с изключение на хората и джиновете. В този ден има период от време, в което човек получава всичко, което поиска от Аллах”. (Предаден от Малик в Муватта, Абу Давуд, Тирмизи, Несаи, Хаким и Зехеби)

- в последната част на нощта. За това време се споменава в хадис: “Аллах Теаля слиза на най-близкото небе до земята в последната част на нощта, т. е. след като минат две трети от нощта и казва: “Кой прави дуа, за да му я приема, кой иска нещо, за да му го дам, кой търси прошка, за да му простя.” (Муслим, Ибни Мадже и Несаи)

- във времето между езан и камет. За това в хадис се казва: “Дуата между езан и камет не се отхвърля.” (непременно се приема)

- когато вали дъжд и когато се направи повик за намаз (езан). Доказателството за това също е хадис: “Два вида дуа не се връщат: по време на езан и при наличието на някаква опасност, поради която хората се придържат един към други.” (Абу Давуд, хаким, Ибни Хиббан и Малик)

- по време на седжде. Доказателство за това време е следния хадис: “Човек е най-близо до Аллах по време на седжде. Правете много дуа по това време.” (Муслим, Абу Давуд, Несаи)

- след изпълнението на всеки един от петкратните намази. Доказателство за това е: “Мухаммед (алейхисселям) бил запитан: “Коя дуа е най-чута? (а той отговорил:) Дуата, която се прави в последната част на нощта и след всеки петкратен намаз.” (Тирмизи и Несаи)

Преди всичко, човек прави дуа, за да получи това, което желае от него - неща или за да се избави от сполетяла го беда. Поради това е необходимо да обърнем внимание на някои принципи, които трябва да се съблюдават. Някои от тях са:

- Праведност. За да бъде приета дуата на човек, който иска нещо от Аллах, непременно трябва да спазва повелите на Аллах Теаля, тъй като в Свещения Коран се казва: ... Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове. Нека и те Ми откликнат, и нека вярват в Мен, за да се напътят! (Бакара, 2: 186)

- Искреност. Аллах Теаля не приема ибадет, който е лишен от искреност. Дуата е ибадет, който в повечето случаи е скрит, тъй като човек, който прави дуа, се обръща към Аллах за помощ. Това е един вид тайна между Аллах Теаля и този, който прави дуа. Поради това, става ясно от само себе си, че искреността е едно от най-важните условия на дуата.

- Смиреност и покорност пред величието на Аллах Теаля. В Свещения коран повелята Му гласи: ... И Го зовете със страх и копнеж!.. (Араф, 7: 56)

- Убеждение, че това, което иска, може да го получи само от Аллах Теаля, т. е. човек трябва да осъзнае и признае пред Него и пред себе си своята безпомощност и слабост, като в същото време е убеден, че единствено Аллах Теаля може да му помогне. По този начин този човек наистина се обръща към Господаря си, който се разпорежда със съдбата на молещия.

- Старание сърцето да съпътства смисъла на думите. Това изисква да се знае смисъла на думите на дуата. Може би това е основната причина за позволението да се прави дуа на собствения език, а не непременно на арабски. Имайки предвид обаче, че е най-добре да се прави дуа, по начина по който я е правел пратеникът на Аллах е по-добре да се прави дуа на арабски, като предварително се чете нейния превод.

- Избирането на подходящо време, в което Аллах Теаля приема дуата. Някои от тях бяха изброени по-горе.

- Увереност, че Аллах ще откликне на молбата му. По този въпрос Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) казва: “Правете дуа на Аллах, като бъдете убедени, че Той ще откликне на молбата ви”. (Тирмизи, Таберани и Хаким)

- Да не се прибързва с очакването на резултат, т. е. да не се очаква веднага да се постигне желаното. По този въпрос в хадис се казва: “Дуата на човек се приема докато не каже: “Правих дуа, но тя не ми бе приета.”

- Теуба (покаяние) и отдължаване на дълга. За да изрази своята немощност човек трябва да направи теуба пред Аллах, защото ако не направи теуба, означава, че не признава грешките си, което пък от своя страна означава непокорство пред величието на Господаря си. Също така отдължаването на дълга – материален или морален е основен показател за чистото намерение. Следователно освобождаването от дълга осигурява на човек външната чистота, а теубата му осигурява вътрешната.

- Използването на чиста храна и чисти дрехи. Тук се има предвид най-вече храната и дрехите на човек да бъдат придобити по честен път (халал). Да не са припечелени от харам. По този въпрос Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) казва: “Човек прашен и разголен вдига ръце към небето и вика: “Я раб, я раб!” как ще му бъде приета дуата, след като яде харам, пие харам и се препитава от харам?” (Муслим, Тирмизи)

- Дуата трябва да бъде за нещо, което е позволено от Исляма. Не се приема дуа, чрез която се иска нещо, което не съответства на принципите на Исляма или е против достойнството или честта на някого.

- Категоричност в искането. Когато човек иска нещо от Аллах, трябва да го иска настоятелно, а не да казва: “Я, рабби, ако искаш дай ми, или помогни ми.” Такъв начин на правене на дуа се приема за несериозен.

Дуа може да прави всеки, тъй като според ислямското верую няма посредник между човека и Аллах Теаля. За приемането на дуата обаче оказва влияние и самата личност. Сиреч, дуата на някои хора се приема по-бързо, отколкото на други, на едни хора дуата им се приема, а на други не и т. н. Всичко това е във връзка с близостта на човек към Аллах Теаля и отдадеността му на Него.

Някои от хората, чиито дуа се приема:

- Човек изпаднал в безизходица. В Свещения Коран Всевишния Аллах повелява: … Онзи, Който откликва на бедстващия, ако Го позове, и премахва злото … (Немл, 27:62)

- Праведен човек. Ибни Умер радияллаху анхума разказва: “Бях младеж – ерген по времето на пророка (саллеллаху алейхи ве селлем) и преспивах в джамията. Наблюдавах как хората идваха при пратеника на Аллах и му разказваха сънищата си, като искаха да им ги тълкува. Тогава направих дуа на Аллах да ми даде да гледам сън и да помоля пророка (саллеллаху алейхи ве селлем) да ми го разтълкува. През нощта сънувах как две меляикета дойдоха при мен и ме отведоха при трето, което ми каза: “Не се плаши ти си праведен човек”. (Бухари, Муслим, Ибни Мадже)

- Човек, който се отнася добре с родителите си. Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) казал на Умер Ибни Хаттаб: “При вас ще дойде Увейе Ибни Амир, който е болен от проказа и се излекува, като му остана белег, колкото сребърна монета. Той много уважава майка си. Ако поиска нещо от Аллах, Той му го дава. Ако можеш убеди го да направи за теб дуа за опрощение.

- Родител, който прави дуа за децата си и човек, който е на път. Доказателство за това е хадиса, в който Мухаммед (саллеллаху алейхи ве селлем) повелява: “Дуата на три групи хора се приема без съмнение: дуата на родителя, за децата си, на пътник и онеправдания.” (Абу Дауд, Тирмизи, Ибни Мадже)

- На човек, който е говял и прави дуа, когато разговява, както и на справедливия управник. Доказателство за това е хадиса: “На трима, дуата им не се връща (непременно се приема): “На човек, който е говял и прави дуа при разговяване, на справедливия управник и онеправдания…” (Тирмизи, Ибни Мадже)

- Дуата на мюсюлманин за друг мюсюлманин в отсъствието на този, за когото се прави дуа. Следният хадис е доказателство за това: “При онзи който прави дуа за неговия брат мюсюлманин в негово отсъствие, идва едно меляике на главата му и казва: Амин! Аллах да ти даде и на теб това, което искаш за твоя брат мюсюлманин!” (Муслим)



Стимулиране за дуа

В Свещения Коран има айети, в които се споменава дуата. Някои от тях са:

И когато Моите раби те питат за Мен ­ Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове. Нека и те Ми откликнат, и нека вярват в Мен, за да се напътят! (2:186)

…Зовете Ме, и Аз ще ви откликна!... (40: 60)

Зовете своя Господ със смирение и дори в уединение… (7: 55)

Има много хадиси, които стимулират дуата. Нека се задоволим със споменаването на някои от тях:

1. От Абу Хурейра се предава: Мухаммед (с.а.с) каза: “Няма нещо по-любезно от дуата за Аллах Теаля.” (Бухари, Тирмизи, Ахмед)

2. От Али ибни Еби Талиб: Мухаммед (с.а.с) казва: “Дуата е оръжието на вярващия, опората на вярата и светлината на земята и небесата.” (Хаким, Абу Йесаля)

3. От Абу Хурейра: Мухаммед (с.а.с) казва: “Най-немощният човек е този, който не прави дуа, а най-големия скъперник е онзи, който не поздравява (който не дава селям)”. (Таберани, Ахмед, Бейхаки)

4. От Абу Саид ел-Кудри: “Мухаммед (с.а.с) казва: “Когато мюсюлманин отправи дуа към Аллах, в която няма нещо грешно или пък потъпкване на роднински връзки, Аллах субханеху ве Теаля му дава едно от трите неща: приема дуата му веднага, оставя му наградата за тази дуа за ахирета или пък предотвратява някаква беда от този човек”. (Бейхаки, Беззар, Таберани)



Социологическото въздействие на дуата върху хората.

При всяко извършване на някаква услуга, хората правят дуа за този, който им е помогнал или им е дал нещо. Мюсюлманите правят дуа едни за други и при много обреди. Така например във всеки намаз преди селям, всеки казва:

Раббенегфир ли ве ливалидеййе, ве лил му`минине йевме йекумул хисаб. (Ибрахим, 14: 41)

По този начин дуата е причина за по-доброто отношение на хората помежду им, така те стават сплотени и задружни, тъй като това е повелята на Аллаху Теаля: … вярващите мъже и жени са покровители един на друг… (Тевбе, 9: 71)

По време на хадж мюсюлманите също правят дуа едни за други. Особено влияние оказва изричането на телбийе:

“Леббейке Аллахумме леббейк, леббейке ля шерийке леке, леббейк. Иннел-хамде вен-ниамете леке вел-мулк ля шерийке лек”

Окликвам Ти, о Аллах мой, отклитвам Ти. Откликвам Ти и нямаш Ти съдружник, откликвам Ти; Благодарността и благоденствието наистина е за Теб и Твоето владение. Няма равен на Теб.

Когато хаджиите, отправят дуа към Аллах Теаля с вдигнати ръце към небето приличат на дърветата в гората, които са устремили върховете си към небето. Аллах Теаля дава берекет на хаджиите, като приема дуата им, както дава берекет и дъжд на дърветата в гората.

Алексис Карел в своята книга "Дуа" пише:

“Няма по-голяма подготовка за обезличаването и принизяването на даден народ, както е при забравянето на дуата.”

Нека всички хора и в частност мюсюлманите не забравят и не пропускат да правят дуа и нека Аллах да приеме дуата им. Амин.

Значението на Mолитвата (Namaz) в Исляма

Значението на Mолитвата (Namaz) в Исляма

ЗНАЧЕНИЕТО НА НАМАЗА В ИСЛЯМА

Намазът е един от способите, който се извършват от човека с цел ибадет към Създателя си. Намазът е връзката между раба и неговия Господар. Значението на намаза в Исляма е като значението на главата за тялото. Предава се, че Ибн Умер - Радийаллаху анху - е казал: “Няма вяра този, който не опазва поверението. Няма намаз този, който няма абдест. Няма съмнение, че значението на намаза в Исляма е същото като значението на главата за тялото.”

Намазът е втората основа на Исляма, която следва засвидетелстването (шехадет). Чрез него се разграничава вярващия от невярващия. Намазът е показателят на Исляма, признакът на Вярата, спокойствието на сърцето. Предава се, че Анас ибн Малик - Радийаллаху анху - е казал: Пратеникът - Саллаллаху алейхи ва саллам - повели: “Намазът е като зениците на очите ми”.

Какво осъществява намаза?

Намазът е ибадет, който осигурява постоянство, както в споменаването на Аллах, така и във връзката с Него. Той е израз на всякакъв вид покорство и отдаване на Аллах, и насочване единствено към Него, без да Му се преписват съдружници. Намазът възпитава душата на човека, пречиства духа и озарява сърцето му. Осъществява това, като поставя в сърцето семената на величието и могъществото на Аллах. Пречиства човека и го украсява с високи нравствени ценности.

Намазът е дело, което е олицетворение на набожността. Поради това намазът е ибадет, който след единобожието е повеляван без прекъсване при всички пророци. Чрез намаза се утвърждават пътищата за достигане до Аллах и човек получава сила, енергия и духовна подкрепа за преодоляване тежестта на божествените задължения. Всевишният Аллах е задължил мюсюлманите с изпълнението на намаза, за да го възхваляват подобаващо, за да им напомня по този начин за повелите Си и да получат подкрепа от него и облекчение срещу различните трудности и бедствията, които ще срещнат в живота.

По време на намаза човек застава пред своя Господар в състояние на пълна почит и преклонение. Чрез сърцето си той осъзнава величието на Обожавания. Наред с това той изпитва и любов към Неговата прелест, и страх пред величието Му. Надява се на благодат от изобилието Му, възжелава отстраняване на притесненията си и изпитва страх от тежките Му различни мъчения.

Значението на намаза

Намазът има изключително голямо значение в Исляма. Никой друг ибадет не може да достигне неговата стойност. Намазът е подпората на религията без която не може. В хадис предаден от Муаз бин Джебел се казва, че пратеникът, Саллеллаху алейхи ве селлем, е казал: “Да те известя ли за главата на всяко дело и подпората, която го поддържа и е връхната му точка?” Кажи о, Пратенико на Аллах - му казах аз. А той повели: “Главата на всяко дело е Исляма, подпората, която го държи е намаза, а връхната му точка е джихада…”

Намазът заема място непосредствено след свидетелството. Така той е довод за правотата и надеждността на убеждението. Представлява достоверен документ за това, което е в сърцето и е потвърждаващ го аргумент. Пратеникът, Саллеллаху алейхи ве селлем е повелил така: “Ислямът се изгражда върху пет (основи): Свидетелството, че няма друг бог освен Аллах и, че Мухаммед е Негов раб и Пратеник, правилното извършване на намаз, даването на зекята, извършването хадж при Дома на Аллах и говеенето през месец рамазан.”

Под “правилното извършване на намаз (икамус-салят)” се разбира изпълнението му в съответствие с повеленото в Свещения Коран по отношение на словата, действията и без пропуски в определеното му време. Аллах Всевишния е повелил:

А ако вярваха и се бояха, награда от Аллах е най-доброто, ако знаеха. (Свещен Коран, Ниса, 4:103)

Намазът се нарежда след свидетелството на предна линия сред останалите основи на Исляма. Това е така поради изключително важното му значение и достойнство. Намазът е ибадет разпореден за изпълнение в Мекка и първият, относно който разпоредбите били приключени в Медина. Предава се за майката на вярващите Айша, Радийаллаху анха, че е казала: “Когато Всевишния Аллах разпореди задължителното изпълнение на намаза, Той го разпореди и за пътниците и за постоянно пребиваващите по два рекята. Намазът за пътниците остана както бе разпореден, а за пребиваващите се увеличи.”

Останалите ибадети били допълнени в Медина след намаза, а задължителния характер на множеството от тях бил разпореден след него.

От както намаза е разпореден като задължителен, той има специално място. Задължителността му не била оповестена от маляйки, а когато Аллах Всевишния благоволил миараджа (възнесението) на Мухаммед Саллеллаху алейхи ве селлем, на това най-превъзходно място той бил известен за този голям и отговорен дълг.

Намазът припомня за Аллах

Онзи, който извършва намаз застава пред Великия Аллах. Между него и Аллах няма посредник. Той е обзет от съзнанието за близост с Аллах и усеща, че Той е до него. Вследствие на това всички части на тялото са в спокойствие, доверие и пълно присъствие. Така човек в смирение извършва руку и саджда и заслужава помощта и подкрепата на Аллах. Аллах Всевишния е повелил:

Сполуката е за вярващите, които в своята молитва са смирени (Муаминун, 23:1-2)

Чрез задължителния намаз (фарз) или допълнителния (нафиле) мюсюлманинът има постоянна връзка с Аллах. Той не се отдалечава от намаза нито по време на път, нито поради болест, или пък някаква друга причина. Където и да отиде задължението за изпълнение на намаза е с него. Изпълнява го там, където намери възможност да го изпълни.

Пратеникът Саллеллаху алейхи ве селлем е повелил: “…И земята бе отредена за мен като джамия и средство за почистване. Всеки от моята общност извършва намаза си там където го настигне (времето за намаз)…” Цялата земя е място за извършване на ибадет, защото ибадета не се извършва само между стените на постройките. Цялата земя е под разпореждането на Аллах. Където и да се намира, човек е задължен да се бои от Аллах и да бъде набожен.

Между времената за намаз мюсюлманинът знае, че преди малко е бил пред Аллах и с вдигнати ръце към небето е искал напътствие от Него, а също така, че след малко пак ще настъпи времето за намаз и пак ще застане пред Него. Не подобаващо мюсюлманин в това положение да не си спомня за Аллах, да бъде нехаен за споменаването Му, да го забрави. Ето защо, рабът на Аллах винаги остава под въздействието на намаза. Вярата му се утвърждава и усилва - става още по решителен, отдалечава се от светската заетост и в примамливи ситуации се помага на душата му да надделее. Аллах Всевишния повелява:

"…хора, които нито търговия, нито продажба ги отвлича от споменаването на Аллах и от служенето на молитвата и даването на милостинята закат. Страхуват се от Деня, в който ще се преобърнат сърцата и очите…" (Нур, 24:37)

Намазът не се изоставя или прекъсва при никаква ситуация или време, което е негова особеност отличаваща го от другите задължителни дела. Като цяло всички задължения извън основните ислямски задължения като - намаз, зекят, говеене и хадж, са обвързани с някои причини, от които зависят. Ако са налице тези причини, задълженията са твърди, ако ли пък липсват задълженията отпадат. Или пък тези задължения са обвързани със задължителните човешки взаимоотношения и могат да отпаднат чрез опрощение или по друг начин. Споменатите основи обаче са отредени като пряко задължение (фарзи айн).

Правото на Аллах никога не отпада. Ние виждаме, че и сред въпросните основи намаза се отличава със своята особеност като постоянен ибадет. Говеенето например е задължително за онзи, на който му е по силите да говее. Зекята е задължение за онзи, който е богат според шериата. Намазът обаче е ибадет, който не отпада, защото на човек му е непосилно да го изпълнява. При него има само облекчения, които да предотвратят определени затруднения. Намазът е неизменен ибадет за да не изчезнат превъзходните особености и значение, на които е носител.

Намазът съдържа в себе си всички основи на Исляма

Намазът представлява сбор от всички ислямски основи. Това е така, защото и при първото и при второто посядане се произнасят и двете свидетелства. Сам по себе си намазът е ежедневният зекят, защото за да го извърши човек жертва част от времето си. Това време той би могъл да го оползотвори за работа и да припечели средства, от които да даде зекят. Когато извършва намаз човек разходва една част от времето си, което пък е основа за придобиване на имот. Както обаче зекятът пречиства имота, така и намазът пречиства времето. Намазът е средство, което пречиства човека от греховете извършени от него помежду отделния намаз.

За да бъдем осведомени е достатъчна повелята на Пратеника - Саллеллаху алейхи ве селлем: “Какво ще кажете, ако някой от вас има пред дома си река и той се къпе в нея по пет пъти на ден? Ще остане ли върху този човек някаква нечистота?” Когато сподвижниците отговорили, че няма да остане никаква нечистота, Пратеника - Саллеллаху алейхи ве селлем - повелил:“И въпросът с петте намаза е като този пример. Чрез него Аллах изличава греховете.”

Намазът даже преминава и отвъд това положение и представлява също подготовка за спасение от скъперничеството и себелюбието. Намазът е потвърждение на господството на Аллах Всевишния и чрез покорството в него (с изпълнението на рукю и седжде) се възпитава душата и се ликвидира високомерието. Така душата приема заповедите на Аллах и е в състояние да ги изпълнява, както подобава.

Причината е в множество айети, които повеляват даването на зекят и споменават и намаза. В тези айети повелята за зекята винаги е след тази за намаза. Всевишният Аллах повелява:

…, и отслужвайте молитвата, и давайте милостинята закат, и се покорявайте на Аллах и на Неговия Пратеник!... (Ахзаб, 33:33);

… и ми повели да отслужвам молитвата, и да давам милостинята закат, докато съм жив. (Мерйем, 19:31)

Под различна форма зекята се споменава наред с намаза. Всевишният Аллах повелява:

Тази Книга ­ без съмнение в нея ­ е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото и отслужват молитвата, и раздават от онова, което сме им дали за препитание… (Бакара, 2:2,3)

Намазът се определя от специфични слова и действия. Този ибадет започва с текбир (възвеличаване на Аллах с израза “Аллаху екбер” – Аллах е най-велик) и приключва с отдаване на селям (обръщане глава първо на дясно, а после наляво със словата “Ассаляму алейкум уа рахматуллах” – Мир вам! И Аллах да ви омилостиви!)

По време на този ибадет душата на човека и частите на тялото му странят от поведения, които провалят намаза или нарушават неговата стойност. Извършващия намаз се насочва към Свещената джамия - Месджид-ал-Харам. Всевишният Аллах повелява:

"Виждаме да се обръща твоето лице [о, Мухаммад] към небето. Ние непременно ще те обърнем в посока за молитви, която ще ти е угодна. Тъй че обърни лице към Свещената джамия! Където и да бъдете, обръщайте лице към нея! Дарените с Писанието знаят, че това е истината от техния Господ. Аллах не подминава техните дела. (Бакара, 2:144)

Извършвайки намаза си човек се обръща към кибле за да изпълни една от основите на намаза, като същевременно обединява и сочи към една от основите на Исляма - хаджа.

Ибадет (Служенето на Бог) в исляма

Ибадет (Служенето на Бог) в исляма

Всевишният Аллах повелява:

"Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат. Не искам от тях препитание и не искам да Ме хранят. Аллах! Той е Даващия препитанието, Владетеля на силата, Всемогъщия." (Свещен Коран, Зариат, 51:56-58)

Когато се замислим върху тези знамения, разкриващи ясно и красноречиво целта от създаването на творенията, пред погледа ни изпъква една велика истина. Тя се състои в това, че хората и джиновете са създадени с определена цел, която намира изражение в изпълнението на велик и превъзходен дълг.

Творението, което го изпълнява е изпълнило целта на съществуванието си, а тези които в тази насока допускат грешни действия, са загубили в своя живот целта на сътворението си, смисъла на своята същност. Въпросната цел е извършването на ибадет от страна на рабите единствено пред Аллах така, както Той е постановил. Животът на раба може да протича правилно единствено в светлината на изпълнението на този дълг и в следването на тази цел.

Ако желаем да получим яснота относно ибадета, който е посланието на живота и в тази връзка решим да изследваме знаменията на Всевишния Аллах, можем да прочетем следните повели:

"И когато твоят Господ рече на ангелите: “Ще създам на земята наместник.” ­ рекоха: “Нима ще създадеш там някой, който ще сее по нея развала и ще лее кърви, докато ние Те славим с възхвала и възнасяме Твоята святост?” Рече: “Знам, каквото вие не знаете.”" (Свещен Коран, Бакара, 2: 30)

От това става ясно какво трябва да прави човек по време на своето наместничество на земята, че е необходимо да изпълнява всичките си житейски дейности продиктувани от наместничеството, което изпълнява. Те се състоят в устройване на земята съгласно шериата и методите на Аллах Всевишния, в узнаване използване и развиване на нейните тайни. За да може да изпълни своята мисия, а именно да осъществи ибадета и изпълни ролята с която е задължен човека се нуждае от две неща:

1- В неговата душа да се утвърди съзнанието да извършва ибадет единствено на Аллах.

2- С всички настроения на душата и поведения на частите на тялото си и с всичките си действия в живота да се насочи към Аллах. Изцяло да се отдалечи от всяка мисъл или поведение, които противоречат на извършването на ибадет единствено пред Аллах.

Всевишният Аллах е освободил вярващия от страхове по отношение на препитанието, за да може да работи, да прояви усърдие в ролята си на наместник и чувството му, което го тласка към изпълнение на отговорностите му да не е ангажирано от стремеж към придобиване на препитание.

За да може да изпълни дълга си като наместник на земята за човека е неизбежно сдобиването с дела и убеждение, подхождащи на шериата съгласно метода на Великия Аллах, под формата на “прави и не прави”.

Истината, която не трябва да напуска съзнанието ни е, че Аллах Всевишния не е заповядал да Му извършваме ибадет, защото изпитва нужда от това. Пречист и Превелик е Той да има такава нужда. Напротив, Той е разпоредил да Му служим за да се възползваме ние хората. За да се сдобием с боязън пред Него, да се предпазим от отклонения и грехове и спечелвайки Неговото одобрение да заслужим благодатта Му, да се спасим от наказанието Му. Всевишният Аллах е повелил:

"О, хора, служете на своя Господ, който е сътворил вас и онези преди вас, за да се предпазите." (Свещен Коран, Бакара, 2:21)

Възможността ни да извършваме ибадет на Аллах Теаля е изключително велика слава, с която се сдобива извършващия. Най-почитаното и превъзходно творение при Аллах Всевишния - Мухаммед Саллеллаху алейхи ве селлем - е окачествен с това качество на много места в Свещения Коран. Едното от тях е:

"Пречист е Онзи, Който пренесе Своя раб нощем от Свещената джамия до Най-далечната джамия, околностите на която Ние благословихме, за да му покажем от Нашите знамения. Той е Всечуващия, Всезрящия." (Свещен Коран, Исра, 17:1)

Единобожието и ибадета е посланието донасяно от всички пророци.

Множество мюсюлмани са стигнали до положението да си мислят, че понятието “ибадет” обхваща единствено намаза, зекята, говеенето и хаджа. Това, че споменатите основи влизат в понятието ибадет не означава, че ибадетът са само те. Ибадетът е широко понятие, което обхваща, както призоваването към Аллах, повеляването на доброто, забраняването на злото, спазване повелите на Аллах, джихада по пътя на Аллах, така и всяко дело извършено с искреност и в съответствие на Неговата воля.

Шейху-л-Ислам Ибн Таиймия - Şeyhulislâm İbni Teymiyye

Известни личности в Исляма

................

Шейху-л-Ислам Ибн Таиймия - Şeyhulislâm İbni Teymiyye

7-ми век по хиджра – време, в което е имало голяма нужда от идването на учен да подобри, да реформира социалния, интелектулания, моралния и политическия живот на мюсюлманите.

Нужен бил истински учен, който да изведе мюсюлманите от тъмнината на невежеството, да им покаже значението на Корана и Сунната. Мюсюлманите се нуждаели от правдив учен, който да не живее само посредством книгите си, да не доволства чрез събраните материали, да не гледа от високо на хората от кулата си от слонова кост. Имали нужда от учител, който да излезе напред, носейки знаме и да не се страхува от нищо. На мюсюлманите е трябвал учител, който да разсее илюзиите на хората за нововъведенията и да ги поправи чрез Корана и Сунната, да защити религията и Уммата.

По това време в Сирия, много известно с познанията си в различни ислямски науки било семейството на Ибн Таиймия. Шейх ул-Ислам Маджд ад-Дин Абд ас-Салам, дядото на Ибн Таиймия е бил уникална за времето си личност, отлично познаващ юриспруденцията и нейните принципи, добре знаещ хадиси от различни религиозно-правни страни на живота на уммата и ислямската наука, прекрасно четял и знаел наизуст Корана, познавал тълкуването му.

Шейх Шихаб ад-Дин Абд ал-Халим, баща на Ибн Таиймия, е бил известен имам – духовен ръководител, ръководител на мюсюлманската общност. Той отлично знаел юриспруденцияа на Имам Ахмад Ибн Ханбал. Бил известен учен по много други ислямски науки, станал шейх в Школа по хадиси в Дамаск, водил петъчната молитва в Главната джамия на Дамаск.

Така, ад-Дин Ахмад Ибн Абд ал-Халим Ибн Абд ас-Салам Ибн Таиймия, е роден в Харран (Северна Сирия) през 661 г. по хиджра/1263 г.сл.хр. Баща му дошъл в Дамаск със семейството си още в началото на нападението на татаро-монголите над мюсюлманския свят.

Изучил граматика и аритметика в училище, научил Корана наизуст, изучил ал-Муснад на имам Ахмад, също така и сборниците с хадиси на ал-Бухари, Муслим, Абу Дарда, ан-Нисаи, ат-Тирмизи и ибн Маджа. Събрал хадиси от повече от 200 учени. И всичко това било още преди да навърши 16 години. Неговия ум и памет поразили жителите на Дамаск. На 19 години станал мюфтия. След смъртта на баща му станал преподавател по тълкуване на Корана и мадхаб на Имам Ахмад, а на уроците му присъствали дори връстници на баща му. Когато започвал да дискутира, винаги убеждавал опонентите си.

Нищо през историята на Исляма не оставило такава следа, каквато оставили трудовете на Ибн Таиймия в областта на разликите между мадхаб, критики на различните течения в Исляма, критики на анти-ислямските и философските идеологии. Невъзможно е да се каже колко неща е написал Ибн Таиймия – никой от предшествениците му, нито от учените от следващите поколения, не е написал такова количество съчинения, без оглед дори на това, че много от тях той е написал по памет и намирайки се в затвор. Само фатауи са събрани в 38 тома. Ибн Дикъик ал-'Ид казал: „Когато се срещнахме с Ибн Таиймия, пред очите си видях човек, у когото са събрани всички науки. Той взима от тук каквото иска и оставя каквото иска“.

Ето как Ибн ал-Атхир описва положението в мюсюлманския свят в епохата на живота на Ибн Таиймия:

„По това време Исляма и мюсюлманите са изпитвали такива бедствия, каквито никоя друга нация не е изпитвала. Едно от тези бедствия е било нападението от татаро-монголите. Те дошли от изток и нанесли големи поражения на ислямския свят. Друго бедствие било нашествието от франко-германските кръстоносци на запад от Месопотамия и Египет. Те окупирали границите и завоювали почти целия Египет, но по милост от Аллах претърпели поражение. Друго бедствие е бил започналия разкол между самите мюсюлмани, те вдигли мечове против съотечествениците си.

Освен ужасните политически и военни обстоятелства, с които се сблъсквали мюсюлманите, исляма на Пророка Мухаммед с.а.с. и ас-салаф ас-салих (праведните предшественици) е бил подложен на сериозни нападки от страна на отклонените от истината секти, които присламчвали новоприели мюсюлмани на своя страна и оказвали голямо влияние на уммата. Широко разпространен бил таклид, който масово се практикувал – сляпото подражание на имама по начин на живот и мислене. Въпреки многото знания за религията, фикх, хадисите и др., само малко учени и прости хора обръщали внимание на източниците на знанията и средствата за тяхното разпространяване. Повечето хора сляпо приемали учението на своя шейх или имам, без да се инетересуват откъде е това знание“.

В епохата на Ибн Таиймия положението на мюсюлманите било тежко и именно това положение той искал да подобри. Той активно защитавал религията си Ислям. Почти във всяка от работите си той критикувал или опровергавал неислямските идеи, които били пробили в Исляма, или защитавал някои гледни точки, към които – по негово мнение – било необходимо да се привлече вниманието на мюсюлманската умма.

Най-яркия пример в живота на Ибн Таиймия в защита на Исляма, е неговата дейност по време на татаро-монголските нашествия в мюсюлманските земи. По време на този критичен за ислямската история период, той бил източник за идеологическо и патриотично вдъхновение. Говорел за необходимостта от борба за вярата, обяснявайки, че този дълг е с първостепенна важност. Използвайки цялото си красноречие и умение да излага мислите си в писмена форма, той с всички сили поддържал моралното състояние на мюсюлманите и подчертавал необходимостта от обединение, разбиране същността на Исляма и имана, вяра в истинския Ислям, необходимост от религиозно и социално самосъзнание.

По време на военните действия Ибн Таиймия убедил египтяните да изпратят войски за подкрепление в Сирия, която е била под натиск на монголските орди, като им казал, че това е техен ислямски дълг. След това лично постъпил във войската в борба срещу татаро-монголите и Аллах с.т. подкрепил мюсюлманите и те победили. По време на военните действия Ибн Таиймия е бил на предните линии на фронта, неговата доблест и храброст в битките при Шахкаб – 702 г. по хиджра/ 1307 г. сл.хр. - е легендарна.

Той защитавал религията на мюсюлманите не само на военен, но и на идеологически фронт. Главни противници на Ибн Таиймия на този фронт били мистиците-аскети, тези, които проповядвали аскетизма и отхвърляли мюсюлманските обреди, схоластиците – философите, откъснати от живота и практиката.

Той не признавал техните идеи за пантеизма – философско учение, което отъждествява Всевишния с природата и разглеждащо природата като въплъщение на Бог. Не признавал идеите на гностицизма – религиозно-философско течение на ранното християнство, което съединява християнските догми с гръцката идеалистическа философия и източните религии, детерминистичния (причинно-обусловен) възглед за общо религиозно смирение.

Той смятал, че тези идеи разрушават уммата, защото водят до политическа апатия, религиозни недоразумения и отказ от активния живот на общността. Много умствени сили хвърлил за опровержение на тези доктрини.

Инб Таиймия рязко критикувал шиитите, защото в техните доктрини и вяра имало много недостатъци. Осъждал остро фалшификациите им на историческите факти и изкривяване на сунната, за да е в плюс на техните политически възгледи.

Ибн Таиймия също е излизал против ал-Джахамиййа и ал-Джабарийа – детерминистите, които са отрицавали това, че човек отговаря за всичките си действия.

В резултат на борбата против тези течения, той си създал много врагове, като голяма част от лидерите, които се занимавали с политика, използвали това против него и един път той бил арестуван и затворен в Александрия и попадал три пъти по различни причини в затвора. Работите му били забранени и по време на следващите три ареста в затвора му било забранено да чете и да пише, да контактува със семейството си и приятелите си.

Към неговите многочислени трудове можем да бройм и Ал ‘Убудийа.

Ал ‘Убудийа – от арабския глагол „абада“ – преклоявам, обожавам. Читателя може би знае, че думата ‘абд означава и „раб“ и „поклоняващ се“. В този трактат Ибн Таиймия на достъпен език обяснява не само разликата между думите „раб“ и „поклоняващ се“, но също така подробно говори за това какво означава поклонение в Исляма.

Същността на неговата теология (богословие) е в това, че всички сътворени неща – органични и неорганични – са раби, поклоняващи се на Аллах. Но ‘ибадат се делят на две групи: неволни раби и раби по своя воля. Разбира се, животните, растенията и минералите са в първата група, а хората сами могат свободно да изберат своето положение. С други думи, съществуват две различни реалности: вселенска (универсална) и религиозна. Всички раби на Аллах са подложени на вселенската реалност. Независимо от това дали е лош или добър, вярващ или невярващ, богат или беден, той се подчинява на закона на Аллах, по който Той е създал Вселената, т.е. диша, яде, пие и пр. Но религиозната реалност – това е доброволно приемане на законите на Аллах и доброволна борба за любов и подчинение на Аллах с.т., на Неговия посланик с.а.с., на посланието на Исляма. И само истинския ‘абд (поклоник) признава тези две реалности, старае се да изпълнява предписанията на религиозната реалност – законите на Аллах с.т. По такъв начин това обяснява защо в религиозен контекст думата ‘абд понякога се превежда като раб, а понякога като поклоник. Именно избора да се следва Исляма прави абда-раб и абда-поклоник.

За по-доброто разбиране на трактата на Ибн Таиймия трябва да помним следното: Ибн Таиймия ни е разкрил, че ако малко се отклоним от истинския път – умишлено или не, това поведение ще ни отведе по-нататък по пътя на ширк – съдружаването с Аллах с.т., и на куфр – отрицание на истината.

Ибн Таиймия доказва още , че за извършването на правилно поклонение, е необходимо следването на аш-шариа' (шариата, Божествения закон). За да се покланяме правилно на Аллах дж.дж., трябва да следваме Неговия път, т.е .трябва да вървим по пътя на шариа'. Ибн Таиймия е взел ат-ташахуд (двете свидетелства за вярата) и ги е свързал с два основни принципа на Исляма. Доколкото ни е известно, думите за засвидетелстване на вярата „ла илаха илла Ллах“ означава „няма друг достоен за обожествяване освен Всевишния Аллах “, а думите „уа Мухаммад расулю Ллах“ т.е. „и Мухаммад е посланик на Аллах“ означават, че същността на посланието е обяснение на това, как трябва да се покланяме по примера на Мухаммад с.а.с., като всяко отклонение от този път е несъвместимо с шариа'.

За да извършваме поклонението павилно, трябва да са изпълнени две условия. Първо трябва да вършим правилни постъпки, като знаем, че постъпките не могат да са правилни, ако не са подчинени на закона на Аллах с.т., както е бил низпослан на расулюЛлах с.а.с. Второ, извършвайки постъпките, не трябва да действаме, освен по волята на Аллах дж.дж. Ибн Таиймия учи, както е казано и в Корана, че не трябва да подхождаме избирателно към ислямската религия. Не трябва да избираме нещо, а друго да отхвърляме. Исляма трябва да се приема изцяло и напълно. Това е и основата на поклонението.

Ибн Таиймия знаел, че затворничеството е алтернативнa свобода за знанието и се радвал, защото ще може да пише и работи. Но когато му прибрали книгите и забранили да пише (което станало по време на последното му затваряне), за него това било най-строгото наказание.

Той починал в килията си в Дамаск, в понеделник 728 г. по хиджра / 1328 г.сл.хр.Такова погребение не е имало, освен на Имам Ибн Ханбал – присъствали дори и тези, които са имали несъгласие с учението на Ибн Таиймия – предава се, че са били около 200 000 мъже и 150 000 жени... Било е своеобразен митинг-протест срещу затворничеството му.

Коментирайки нападките от враговете си, Ибн Таиймия казвал: „В този живот най-напред трябва да попаднеш в Рая, за да се радваш на живота: какво могат да направят моите врагове с мен? Моя Рай е в гърдите ми, където и да отида, той е винаги с мен. Затворничеството ми е само възможност да остана сам със себе си, убийството ми – това е свидетелство, изселването ми от страната – отпуск“.

По време на последното си затворничество Таки ад-Дин Ибн Таиймия се обърнал с последна молба към Аллах с.т.: „О, Всемогъщи Аллах! Помогни ми да помня Твоята добрина, да ти благодаря, искрено да ти служа и да бъде Твоята воля“.

Аллах да се смили над него и да го помилива!